I think of you in colors that don`t exist.

30.12.2012 г.

гледам серията, в която the big напуска new work и не мога да повярвам колко всичко е същото. никой не може да те задмине по пътя. където и да си.  soul mate. 
приятно ми е и се усмихвам, когато виждам двойки, които си отиват до безумие. дори малко си приличат. хубаво е. изглежда оптимистично.
аз не губя нишката, но все повече усещам, че не е това моят път. но както винаги, всичко е временно, винаги има "изчакай", "не взимай прибързани решения"...  и за какво?  за да си удължиш ситуацията, докато окончателно дойде краят.

25.12.2012 г.

празници и делници

режа варени картофи и си мисля за франк синатра и васил петров. за джаза, картофите и аз. дано питката във фурната да не е твърда като космос и да става за ядене. ако не става, ще обвиня помощник готвача, този, който гледаше.

* * *
днес съм благодарна и във вихъра. правя баница с късмети. семейството е хубаво нещо. когато е до теб или когато си намериш ново.  пунктуации в края на годината. и все повече Ново.

23.12.2012 г.

"а в тъмните си настроения, колко светла можеш да бъдеш ти" са хубави думи, от близък приятел. със сърцето си чувствам, че не съм сама, въпреки разстоянията и усложненията. на моменти чувствам ярка топлина, която брани границите ми и  държи на ниво светлината вътре в мен. обичам да съм лична и никой да не проумява защо. обичам близостта като значение. онази деликатна и интимна близост между две човешки същества, начинът по който това ги отделя от вселената и вратите са затворени, а пътищата - чисти.

21.12.2012 г.

21-ви

от вчера живея в къща на два етажа. спалня, баня, хол, спалня, кухня... живея само с мъже. на сто и шестдесет километра далечина. днес вечерта е първият ми работен ден. спах до обяд, пих изстинало  кафе, чистих, закусих кекс, четох български хроники и се настанявах, обливах матрака с очертанията си. чувствам се у дома. тук, на сто и шестдесет километра, в двуетажната къща обитавана само от мъже. и от мен.

17.12.2012 г.

в индийския ми слънчев хороскоп, на рождената ми дата пише отвратителни приятели. още от дете съм мислила по този въпрос. преводът е лош и не се разбира дали хората родени на тази дата са отвратителни приятели или те имат такива. аз ли съм отвратителния приятел или моите приятели са отвратителни?  е, след толкова години най-сетне успях да разбера кое от двете е.  и не се чувствам наранена, нито жертва на егоистите около себе си. приемам го спокойно и осъзнато, като карма, или предначертание. но все пак обвивката ми се вледенява все повече, бетонирам очертанията си, стискайки зъби за пореден път. и за всичко обвинявам само себе си.

15.12.2012 г.

december

краят на годината завърта колелата си. канела, мед, кора от портокал и червено вино се смесват блудно на печката. morcheeba for all. сетивата тихо ликуват. усещането за самота се стопява. събота вечер, накъдрената ми коса, лицето ми без грим, спокойно и тихо ми е. не чакам никого. мога да изляза, мога да остана. потъвам в стари снимки, взирам се в лицето си и зная до пръсване, че болките и копнежите са все същите. и все същата сила ме е въртяла, тласкала напред. 
паля свещ и отпивам от чашата, докато мисля, за рождениците днес. все хубави хора, на хубава дата. декемврийска. прекрасно е, че ви има, че сте здрави, че празнувате, макар и далеч от мен.

11.12.2012 г.

потъват корабите у мен. потъва всичко. нищо не е наред и е застинало. където и да боцнеш с вилицата в моя живот - все хаос и безпорядък. няма и един подреден шкаф. как живеят другите? адресът в документите им отговаря ли на този по местоживеене? имат ли неплатени сметки, данъци, такси и дългове? имат ли несбъднати мечти и незавършени планове? имат ли няколкостотин разбити сърца зад гърба си? имат ли в животите си хора, които дори не искат да чуват за тях?  имат ли приятели, че дори роднини, на които все обещават, че ще се обадят и никога не го правят? и днес  е вторник, да, пак някакъв ден от седмицата, отмерва дишането ми, часовникът, и имам силни болки в гръдната област. дано не е нещо, от което да се умира. конят ми си е изгубил юздите. за ушите ли да го хвана, за гривата ли, за кое? как се държи кон без юзда? как се направлява живот излязъл от релси. неспособно и тягостно. немеещо. сякаш се гледам на екран. сякаш това не съм аз, а някой друг. събуди се, събуди се , събуди се от този филм. да изляза ли, да се прибера ли, да продължа ли, да се върна ли, да остана на същото място... а краката ми не издържат. искат да бягат надалеч. от апатията, да избягат. все нещастни, все пристрастени към страданието. все, все, все...... все пак това съм аз.  и има защо.

всеки се е чувствал така, нали? поне веднъж. и когато се случи! спомнете си, че слънцето чака зад ъгъла.
"пия си кротко и безразлично" беше точната дума. не помня кого цитирам, за съжаление.
но пия си кротко и безразлично ми беше думата.  вторник вечер. ето ме. цялата. от глава до колене. мисля, за теб. и това е. ти. косата, очите, ръцете. чашата ми с водка. до половината пълна. цак. наполовина празна.

има дупка в корема ти
има дупка за мястото на сърцето
има дупка в главата ми
има дупка в моста от мене към тебе
има цяла вселена
на малки потапяния,
преплетени струни,
безметежни очаквания
и загубени урви
стар си ми ти
и едновременно нов

прозата се протяга, търси къде да полегне. заместват я стихове.
заместват я снимки:
на един малък проектор, на дъното на съзнанието, по коридора в ляво, там прожектират снимки на зъбите ти. как проблясват в тъмното. как се впиват в нищото, дъвчат и вкусват. как се разтяга езикът ти, в готовност да облизва. как се затварят устните и изпъват струните на гласа. там е безплатна прожекцията. стига да можеш да стигнеш навреме. 
лъжа е това, че има непосветени текстове. лъжа е, когато стихът е поза. лъжа е, когато не съществува героят. лъжа е, че не е биографично. лъжа е и всичко, което ти казах.

i`m in a sofia state of mind. my way.

навън вали сняг, сигурно сте забелязали, а аз съм щастлива. направих си разходка в снега по софийските улици, докато си тананиках и се зазяпвах, във всичко по пътя ми. летя, не стъпвам по земята. предстоят ми хиляди нови посоки и така се вълнувам, че едвам се сдържам да не изкрещя на целия свят, колко е хубав животът. лека равносметка започвам. отдалеч. все пак е декември. отново.
не се обръщам назад, в момента. напротив. но с лека усмивка си спомням изминалата година. хубава, хубава, хубава година. това е. може да се напише роман за нея, може да се изпее, изсвири или пък изтанцува. нищо не ми е липсвало. най-важното за мен е присъствало. любов, музика, море, красиви хора, приятели, кучета, котки, мама, тате, свет... всички... косата ми е все покрита или от морска сол или от снежинки. тичам напред и само сменям шапки и шалове. пришивам им  цветя. забождам брошка, слагам пръстен, очна линия, червило, всеки път в различен цвят. излизам, влизам. младостта е във вените ми. смея се като дете, после тихо плача. а някак рабрах и от страничен наблюдател, че все пак спазвам обещанията си. дори и тези към себе си. 
отстрани вероятно изглежда като поза или преструвка, но аз съм щастлив човек. от малкото останали такива. дори да не ви се вярва. i`m in a sofia state of mine. и отново вървя напред. 

3.12.2012 г.

"иска ми се мамо, всичко да е било само сън"

пиша и не отразявам себе си.  не вълнувам. преродявам. не използвам висши способи. имам само тънката обвивка на космоса. запечатала се е при раждането ми. нищо човешко не ми е чуждо. познавам слабостта. мъката, омразата, любовта. познавам и вашите слабости. човеци този път сме се родили. а колкото по се причислявам към човеците, по-горко ми става.
не навлизам на дълбоко, винаги плувам в плитки води. страхувам се от одавяне. страхувам се и от старостта. преживявам дните си. не моля за милост. всичко е каквото трябва. обливам се в сълзи, понякога. но никога не изгубвам докрай вярата. пътят е мъглив на моменти. но не забравям, че го има. умея да се лаская, да ценя себе си. умея и да забравям коя съм. понякога смело скачам от скали, друг път се крия по ъглите. отчасти непроменима съм, но се потдавам и на течения. винаги мисля, но хаос владее кожата ми. не зная дали съм жена или мъж. дали съм дете или възрастен. към коя раса ме причисляват. бяла ли е кожата или черна. усмивката ми очарова ли някого, имам ли лунички по челото и тънки ли са китките на ръцете ми. аз съм въздух и мен никога не ме имало. времето не съществува и миговете са се изпарили преди да мигнем с очи. и всичко е било само сън.

1.12.2012 г.

420 facebook friends, me, myself and nothing else

никога няма да бъдем това, което аз искам. не мога да местя планини. а ти не можеш да летиш. уж, всичко е наред, а нищо не е както трябва. няма пролука, да избягам от тука. и все с бягане. омръзва ми. дразня се. от всичко. съботна вечер в къщи. и не защото не ми се излиза, а защото  няма един приятен човек, с когото да си споделя вечерта. за другите - просто нямам пари. 
реалността сам си я изграждаш, но понякога няма път, по който да тръгнеш. тогава изчакваш, висиш и тежки мисли те налягат. пиша. чакам. лягам си.

29.11.2012 г.

гмуркам се в пътищата и сърцето ми влиза в кухината си като ръка в ръкавица. тече пътят из очите ни и всичко е предначертано, но и незнайно. превключвам станциите на радиото, както се превключват вибрациите на вселената. раз-два и сме на джазова вълна. след минута-две пращи и не се чува. говорим и загрозяваме с думи случващото се. а съдбините ни са като реки. леят се и се вълнуват. понякога пълноводни,  друг път сухи като пустини. думите не могат да ги произведат. могат да ги облекат. в шаячни дрехи, терлици или копринен шал, наметнат на голо.
сънувах Ангела. той беше. красив и едър мъж, с меки длани, гола глава, бежов костюм, топли кафяви очи. прегръщах го, потъвах в мечешките му ръце. каза ми да не се безпокоя. водеше ме. за ръката, с неговата. топлата, меката, мирише на бисквити. и обещава целия свят. на един хвърлей разстояние е светът. само да се пресегна до горния рафт и да си го взема.

22.11.2012 г.

* * *

всичко е такова, каквото е. можеш да го промениш, но понякога просто не зависи от теб. самотата е илюзия. винаги си сам. илюзия, че някой ще те спаси от нея. животът продължава и след всяка счупена кана. и след всяка изпушена цигара, а аз вече съм на края на кутията си.
срещам хора, които ми трябват. спешно и буквално. разделям се с хора, които не ми трябват. мъчно и дълго.
"добре любов, бъди ми враг. така ми даваш шанс да ти затворя". това правя и аз. търпението не е силната ми черта. но ехтят в главата ми следните клишета, че водата всичко измивала и че когато се затвори врата, се отварял прозорец. ако имах малко повече способност за памет, по-мъдро щях да живея. или не?  и все пак, без да се надценявам, не съм направила и крачка назад или надолу. израствам като мушкато в саксия. и спирам, спирам, спирам да обичам с ушите си.
"ще запалим по любовна цигара, а в твоята ще има чеп." защо пък все в моята, питам се. а, да. за да можеш внимателно да го извадиш, а аз да кажа "бързам, обичам те".
живея в заблуди
с променливи настроения
и меки разочарования
живея сама
на края на самотата
между улица Любов
и улица Тревога
живея поносимо
по човешки
сложно опрестено
в истина
и в лъжа
в скорости
и паузи
живея
за да мога
да се събуждам
да разтягам сухожилия
да изпуквам гръбнак
да вкусвам вятъра
и горещото кафе
живея най-много
в минутите
когато мълчим
времето е спряло
и вселената е далеч
само ти
очите ти
ръцете ти
тишината на устните
и мекото дихание на съня
и утрото е
единствен свидетел
че сме живи
аз
ти
сутрините и кафетата, споделени с други, добиват смисъл. животът ми се връща в стария си коловоз. спокойно и хладно ми е, докато пия кафето и започвам деня си. правя грешки, но със сигурност не се връщам назад. никога. умея да изчезвам, сякаш не съм съществувала. няма ме. и няма да ме има.

18.11.2012 г.

час минава като ден. или като пет минути. няма определеност, освен, че земята се върти като полудяла. дните си прекарвам някак. с тихи болежки и силни размисли. горещ боб за студеното ми сърце. постя. пречиствам тялото, но не и душата. топля се на монитора и предсказвам по-горещи дни. когато ще си отпусна мозъка извън мисълта за студ. 
в неделя вечер вкусни постни чушки и cartoon network. duffy duck rules my world. и до няколко дни вероятно той ще е единствения, който ще го прави. за известно време.  както винаги се случва. в последствие, впрочем. 
вчера се върнах в предишното ниво за един ден. спомних си какво е да те блъска егото в главата. не ми хареса. днес се върнах обратно на този свят и се сетих, че съм прекалено красива, за да плача. сълзите не ми отиват така, както усмивката. в изследванията на пътеките в душата си се натъкнах на двете първопричини - страх и несигурност. първото е лично мое. второто е внесено отвън. макар да са тънки разликите между двете. и така, неделя вечер е, след малко ще се отпусна съвсем в моя свят, а утре сутрин ще знам, че едва ли ще допусна друг да влезе там.
слушам таралежков и все си мисля кой трябва да бъдеш, за да дойдеш на тази земя в тази си форма.
не ми се спи, проточва се денонощието. слушам, слушам и не мисля. спряха ми мислите. празня главата си. на къде повече, чудя се. от седем минути насам е понеделник.

14.11.2012 г.

не ми се крий зад пердета
не си намятай мантията невидимка
когато прекрачваш прага
отвътре-навън
нали ще те уловя
рано или късно
ще свалиш маската
защото знаеш
че съм добра
в това
да разкривам
теб

не тече назад времето
димът не се връща в цигарата
както каза героят
от филмът

и сълзите не се връщат
обратно в слъзните канали
и влюбването
все върви към разлюбване
и смехът към затишие
а началото
е винаги ново
стихове
усмивки

после тишина

сега
дълго мълча
а кратко се случва

градът ми обърна гръб
и светофарите му
замижаха
срещу лицето ми
хората посивяха
отвън и отвътре

но остава ноща
където
сънищата ме владеят
очите
и присъствието
на един непознат


12.11.2012 г.

търся представата за себе си, понякога на грешно място, в чуждите очи. търся се, на ръба на мъглите, през девет планини в десета и в мигът между деня и нощта. засилвам се, прескачам пропасти и тичам из пътеки, непроходими, точно като сърцето ми.
помня старите мигове, сякаш е било вчера. помня първите думи, помня и теб сред тълпата. толкова ничий и едновременно мой. музиката, с която дишахме и двамата. и откраднатите мигове веднъж в месеца. всичко е от значение. и казаните и премълчаните думи. и стореното и нестореното помежду ни. и това, че се завъртя краят като дългоопашата комета се изплъзна от погледите ни. ей така си навири опашката срещу изумените ни очи и сега не мога да кажа има ли я, няма ли я. не знам къде започвам и къде свършвам. знам, че започвам у себе си. а знам, че не свършвам в ръцете ти. но някъде между началото и краят, там където са се преплели пъстрите конци, някъде там сме и двамата.


празнината няма с какво да я запълниш. когато тя теб те изпълва. наобратно я завърташ, надолу с главата я оглеждаш, но тя няма крака и глава, няма форма и упътване. седи си там, вътре, надълбоко, точи се и празна е. и теб те прави празен. прави дупки и в очите на околните. всичко ли е само наужким? няма ли истина. в очите на някого. в дъното на гласа му. а всичките сте едни и същи... и да се разделя от вас ще е глупаво, за пореден път.  но смислите остават недомислени на върха на писалката ми - заробени. 
и остава утайката, че никой не те иска, заради самият теб. а заради това, което носиш. в кошницата на идване.
сега не нося нищо. нося себе си само. кошницата е забравена. в миналия век.

5.11.2012 г.

"времето лекува рани, 
знам си урока 
и животът продължава, 
но когато чоплиш 
коричката с нокът - белег остава."

няма и значение даже
какво си направил
там, някъде
аз съм ничия
и винаги ще бъда
сама
в сърцето си
истински
и дълбоко

мазохистка съм
вдишвам си мъките
с музика
с тежките хора
тежки текстове
тежка музика
тежък характер

сипвам в раните сол
и допивам
допушвам
тръгвам
там, където
някой ме чака
независимо кой
и от колко време

не виждам такъв
не виждам и прасе
даже
което да изяде ябълка

виждам само себе си
сломено отражение
почивам си в тази поза
увиснала
навивам пружините
за следващия скок

и правя крачките назад
за да се засиля
и да скоча
в лицето
на някого
когото си мисли
че се навеждам
за да падна

оглеждам се за някого
да се подпра
но няма и на кой
самотата
става мое изражение
и от парадокси
изтъкана съм
все сред тълпите
и все сама

и все с пълни шепи
а джобовете - празни



2.11.2012 г.

котешкото ми дете, легнало на корема, на ръката ми, не ме оставя да пиша, но прави сутринта ми топла и мека. закусвам гореща вода, не искам да пуша цигари, искам да раздвижвам тялото си по нов начин. есента ме натиска по мазолите, както казах преди време. и никоя сноуборд дъска не може да ме избави от това. мислите ми все са насочени към нещо непознато, но сънувано многократно. търся си начин да преодолявам. себе си, най-често. уморяват ме старите пътеки. уморява ме да искам нещо, от някого, да обяснявам за пореден път. 
писането все по-рядко, плаченето все по-често. кога и как се случват тези падове, не знам. идват необяснимо и тихомълком си отиват. алегориите ми подхождат. всяка дума ще я вложа в новото си творение, което надявам се ще излезе и под друга форма, така, че да могат да го видят повече хора.
иначе дните минават някак безпразнично. незаслужени са ми сякаш излизанията и смеховете. мисля си "накъде?" . постоянно в главата ми.  бяга ми се. надалеч. все мисля за някой, който да ме придружи, някой близък, но така няма да е бягство, нали... най-добре сама. или с непознат. бяга им се на краката ми. не застопоряване. свобода. дишай с нея и върви до ръба на света.

30.10.2012 г.

Очите ти. О, да.

Далечни са очите ти.

Особено, когато тях
 не съм ги виждал.

А само в сънища ги гоня.

И не ги достигам
никога.

Дали са истински
е тъпо да попитам.

Да те помоля
да останеш,
също.
когато някой стъпи в главата ти
или живота ти
ръцете му
и разстоянията станат незначителни
през километри
си се търсите
и дебнете в малките
случайности
тогава всичко е на неговото име
кръстено
дори и кучето на някой непознат
или пък припев
в стара песен

но и тези страсти
имат давности


21.10.2012 г.

и отвъд всичко няма значение какъв си
дали онемяваш като врязвам поглед в челото ти
дали имаш страхове и от колко високо си падал
какво си губил и какво отнемал
каква е болката  зад ребрата, там отвътре
каква ли мисъл сяда до леглото ти
сутрин
щом отвориш очи
аз знам, че си човек
и по човешки сложен или опростен
но зад гърдите искам да погледна
само за ден, само за час
а после всичко ще е
спомен

дори не мога да опиша, с думи да изразя, хем спокойното ми настроение, хем нервната топка в стомаха, докато седя и слушам златния тембър на миг джагър. в двора мирише на грозде, бял отел. кучето ми почина, вчера го погребахме, аз, мама и свет. и в мен се прокрадват едни противоречиви копнежи, между това да ме прегръщат други ръце и да не ме прегръща никого. дългите изречения ги пиша, когато страдам. и пуша. после ги съкращавам, защото при прочит не позволяват дъх да поемеш.
усмихвам се през вчерашните сълзи, не ми останаха повече за този месец. котките и верните хора ме пазят. да се смея, да не забравям, че животът е чудо. и няма грешен път.

18.10.2012 г.

телефонът ми мълчи. сама на ръба на нищото. отново кучешки неволи. котките се опитват да ми обяснят, че вечността е хубав дом за всеки. аз си припомням старата приказка, че всички кучета отиват в рая. детето ни си отива. и това е всичко. едва на шест месеца, непораснал още. само този, който е изгубил брат или сестра ще може да ни разбере. къщата е студена. тази есен е истински тъжна у дома.

16.10.2012 г.

не знаеш ядът ми до какво достига
не знаеш другото лице
безжалостно и грозно
изстива за седмица
след още няколко дни
съвсем
нивата на любов
достигат дъното
сърцето ми понякога е камък
но който и да го притиска
от него вода не потича
и колкото и да ви обичам всичките
неизменно
идва момент
в който сте ми повече от безразлични
извън мен сте
извън тялото ми
извън обсег и достиг

8.10.2012 г.

когато е пролет
апаратът ми настроен на черно бял режим
твоята коса къдрава
и непознати коленичат пред нас
за да ни изпеят песен
стъклата на прозорците треперят
под нашите смехове
и градът е вечен
наш
на моменти доизмислен
сюр



30.09.2012 г.

тъжно е. не толкова често, но след водопада от смях идва лавина от сълзи. връщам грозната лента назад. не съм себе си, не съм истинска. и това не е от сега. нямам думи, нямам болки. нямам. празна, празна, празна. гнили ябълки и кости от риба. не усещам. гнило е. и не е истина. има по-красиви. светове.
кухата черупка. сама. е хубава дума. и няма да те има вече, е кухо изречение. жените сте саксии. на перваз. и ако има слънце ще е хубаво. но на моята саксия и пораснаха крака. и стана някак уродлива. въртя, въртя, въртя се, аз съм пеперуда. летя, летя, пазете се. лъжа се. имам се. от години, от векове. от секунди. за часове обиквам и за минути спирам. спирам бясно да те търся и да те пазя. напускам те. не те усещам в тялото си. поредно мляс в телефона. не искам. аз съм чао. аз може и да съм съм черупка, но нямам нужда да съм в нечий джоб. жадувам свободата и тя жадува мен.

20.09.2012 г.

барут

за всяка цигара умира клечка кибрит
раздава барута си за последно
после е само клечка, обгоряла
в единия край

и седим ние
клечката, цигарата, пепелника
мъдрим миналото си
настоящето
бъдеще
и някак са пълни със светлини
дните ни
макар да сме си
самодостатъчни
на което
сме се научили
след безброй пълни
пепелници
и много отдаден за каузата
барут

19.09.2012 г.

спрете

била съм хипар, обличала съм се странно, идвала съм ви в повече, имала съм голяма уста и избухващи емоции. а вие какви сте? не знам и аз какви сте. не живеете според ничии закони, дори нямате собствени такива. черното е любимият ви цвят. много сте стилни. усмивката ви значи много, но рядко означава "харесваш ми" , " хубаво ми е" или просто "щастлив съм". до колкото разбирам до тук, често тя значи "не ми се пречкай, защото ще те смачкам". но не ми беше това мисълта. 
спрете, спрете с това високомерие. аз се опитвам всеки ден. трудно ми е, дяволски трудно, изисква нечовешки усилия, но макар и за момент е хубаво да не си високомерен, надут сноб, който си въобразява, че е на върха на хранителната верига във цялата вселена. има други, по-висши неща. спрете да мислите, че да знаеш столиците на държавите по света е от изключителна важност. спрете, да се перчите с образованието си. то е плод, на една болна цивилизация, на едни погрешни възгледи и с цялото знание, което ви е дала тази система, не подозирате колко много ви е взела. спрете, да мислите за пари. парите са средство. средство, да живееш, но в никакъв случай, не по-добре или по-зле. парите са способ, начин, но има и други начини. не е истина, че без пари, не може да се живее, че ще се превърнеш в търтей, ако не работиш, че е гнусно да "живееш на гърба на другите". спрете. да вярвате в клишета. спукайте балона, в който живеете и започнете да живеете наистина. знам, че е трудно, но всеки го може, стига да поиска. ако опитате веднъж, само веднъж, ще видите, че дори вкусът на сладоледа е различен след това.

18.09.2012 г.

и в мислите си съм прозрачна, копнежите ми все едни и същи,а  редовете не пронизват като стрели. цикъл някакъв, запечатал лицата ми през седмиците, които умират в понеделник и се раждат в петък. дълги изречения за разнообразие, лекуваме скуката с ром. после ни се допушва. тръгваме без посока, свободно и леко ни е. сякаш нищо няма смисъл и сякаш смисълът е вечен. китките ни са продължение на хвърковатите течения. съществената важност е безразлична към съдбите ни. всичко е в един момент на случване- било, ще бъде, е... събрано в сърцевината на ябълка, която пада наесен.

извънгалактическо

седиш в сърцето като камък. на мястото си тежиш. прицелваш се във всичките ми артерии, във вените на всяка част от тялото. вдъхвам те и те подушвам, катериш се по хълмовете ми, караш слънцата ми да залязват, да изгряват луни, а пътеките по безбройните ми планети, стръмно да криволичат. загасяш последните въглени в очите ми и запалваш пожари във върховете на пръстите. караш вселените ми да се люлеят, а стрелките в часовниците ми да се прескачат. там където потъват магнитните полета, там където гравитацията не действа, няма притегателни сили и отблъскващи се атоми. подхвърляш ме между теченията на страстта си, циментираш ставите ми по твоите очертания и се усмихваш на скърцането на костите ми. приливът наближава. той носи твоите вълни на раменете си.

9.09.2012 г.

така е хубаво
когато пишат за любов
вричат се някому
и се желаят
цвърчи на изгоряло
от целувки
с тенденция за цял живот
но какво пък
всички знаем, че
всички
винаги
някога
се разделят
някакси
дори да е във варианта на
докато смъртта

5.09.2012 г.

аз се помня и се имам само в твоите ръце
съм моя
и ничия едновременно
ще напиша книга, знам
и ще ти я посветя
какво по-естествено
щом всички стихове пак
са за теб
щом денят ми е обагрен
от твоите главни букви
и в нямането
те имам най-истински
те притежавам
с една вечност
зад ъгъла

29.08.2012 г.

трета нощ плача като мъченица. сънищата отново ме побъркват. все по-реални, потни, драматични. от къде се появява онова лице? заровено преди месеци. аз му се моля и се терзая и гледам чертите му. устните, веждите, толкова ясни, колкото никога денем не съм се вглеждала. а той е камък непристъпен. скала невзрачна. аз плача, плача и сълзите си не забърсвам. коленича и се моля като просяк. като в тъп стар и пожълтял сериал. така се вживявам в скръбта си, така се впивам увиснала като котка на врата ти.
почти възбужда тази скръб. така настойчива, тягостна и пълна с "любов". от онази невротичната. която мести планини, подхожда безумно властно и има вкус на преспи сняг, толкова е студена. мирише на спрели часовници и душегубно разстояние. обвива шията като змия и иска само теб, само теб. само от твоята топлина живее и само с твоята кръв се храни. 
благодаря на господ, че прибра отдавна това ми лице.

24.08.2012 г.

този парфюм
напомня на теб и зимата
зимата беше
завита до ушите
гола
под юрганите
когато нямахме
нищо друго
освен себе си
цветовете под прозореца
сиви и кафяви
шумът от трамваите повдигаше завесите
минувачите-безразлични към нашата любов
а ние безразлични към техните чадъри
нощта се изнизваше
като диханието ти
скрило се зад ушната ми мида
преди да заспя
и се унасях в косите ти
и сънувах дъжда
и се будех с облаци в очите
сиви облаци
като зима
като вятър
като сняг
а когато тръгнех
по скованите улици
джобовете на палтото ми
бяха пълни с въздишки

23.08.2012 г.

сезони

спомням си първите ни разговори
опознавания
музиката, която обичаш
къде живееш
колко често се прибираш
имаш ли минали болки зад гърба си
и на кого съм ти напомнила
при първата ни среща

постепенно

как пиеш кафето си
и колко дълго се прозявам сутрин
вечер пеперудите кацат на вратата ми
и колко обичаш да мокри дъжд лицето ти
пролет лято есен зима пролет лято есен...
търкаляха се месеците
морската вода се редуваше
със снежните преспи
после пак цъфват черешите
и ето ни тук все така
наши
лети времето, понякога за малко спира
няма определеност никаква
но и няма значение
констатирани сме
в животите си
и това е истина


22.08.2012 г.

шията ми е ревнива
извисява се
когато гледам други жени
пращат ти целувки
искат да те имат
пудрят ти се и се смеят
насреща ти

но особено ми е любимо
когато поставяш точки
или запетайки
пред нечии глезени
тихо им се навеждаш
и се смееш  с онзи смях
сякаш само ти съществуваш

после те гледам как отмяташ коса
кръстосваш крака
като госпожица
а след секунда
с два лъвски подскока
си на сантиметър от мен
захапваш ме за вратът и измъркваш
ах тиииии
ах тиииии

потапям се до кръста
в казанът на Забравата
винаги успяваш да ме разсмееш
а понякога и да ме разплачеш


20.08.2012 г.

ю ар съч а биг шит, крещя и се давя, заливат ме вълни,  целия бряг заливат и хиляди хора насядали по кърпи, шезлонги... аз тичам все с деца в ръце и се препъвам, залива ни студена, солена вода и ей сега ще се удавим, а нали знаеш как ме е страх от удавяне, точно пък мен. бързам и знам, че е нищожен фактът от предния сън, че с теб се скарахме и се разделихме, на фона на това, че всички ще се издавим като мравки, сега тук, на този странен плаж в тези солени и студени води. но ми е още по-гадно и най-вече заради това, че теб те няма и няма да те има, а не толкова заради това, че всички ще умрем. събуждам се.
never again
шепнейки
тихо
казвам
на глас
мисълта си
и ако искам вече
мога да си обръсна главата
да си татуирам нещо на врата
и да нося розово с оранжево
с лилаво, със зелено, с ....
ЦВЕТОВЕТЕ НА ДЪГАТА!!!
само ако го поискам...

17.08.2012 г.

как нямаше един
който да има душа
който да пее със струните на сърцето си
и да разбира поне малко от джаз
как нямаше един, с  който
да се посмеем в тези дни последни /но тя си тръгна/
те смеят се
но не е смешно и за мен
аз слагам мислите си на перваза
и се преструвам на непонятна
като бялата мишка, която сивите
изядоха
защото беше различна
чета им омразата в очите
заради това, че няма да летят като мен
а само ще пъплят

искам да си сложа чувал на главата
в тези последни дни
и да изчезна
но ще изтърпя и последното
защото ПОВЕЧЕ НИКОГА
няма да ми се наложи
да се преструвам, че съм като тях

защото ПОВЕЧЕ НИКОГА
няма да ми се наложи 
да крия грижливо 
КОЯ   СЪМ   АЗ


поетите ли винаги са
така нищожни
в чувствата си
олетели
малки и невзрачни богове
само те страдат и пеят и пият
само те екстазират
с някого някъде
само те падат пиянски пред
бар на иван асен
и само тяхното чело
държат нежни
провинциалистки
в ръце

чета нещата ти и леко се улавям
че настръхвам
като котка в здрача
към прозореца впила око
 но просто не зная
дали е от теб
или от поредната песен на скин

16.08.2012 г.

втори път да се излъжем няма да се случи никога
щастливи сме в собствените си гнезда
разперваме криле по празници,

но досега

дойдоха чакани от векове
дни, миражи, просветления
дебнат пред вратата
кога ли ще я ритнат с крак
и ще влязат
като неуморни хлапета
развяли накапани тениски
и с филии в ръцете
смеят се душно
и сякаш са хитри, сякаш могат,
сякаш имат криле динозавърски

откриват ми се хоризонтите

които мечтая от вечност и половина

имам сърце за двамина

и внимание! смятам да го използвам

8.08.2012 г.

 и видяха очите ми "той е жив, той диша, той смее да не е тъжен"

и струните на китарата ти чуват други уши
гледаш слънцето заедно с други очи
нощем друга ръка те е завивала
и пред огъня с други си присядал

и ето, че изведнъж теб те няма
и никога не те е имало
като любима илюстрация от книга
като куче, което галиш на улицата,
като пещ с прораснала трева

а аз ти написах няколко стиха
които ти дори не прочете
беше прекалено зает да четеш
своите собствени

7.08.2012 г.

от едно време насам, чакам подходящ случай, час от денонощието, голям празник или затрогваща случка, които все не се случват. чакам да удари полунощ, да се срещнем след години случайно някъде по света или някоя сутрин да се огледам в очите ти и тогава ще дойде времето. но не идва. не идва новата година, когато сме заедно и в дванадесет изгрява зарята над очите ни, не идва моментът, когато си толкова тъжен, че искаш да се опреш на рамото ми, само за момент и да поплачеш. рождените дни не са достатъчен повод, не духваш свещите на тортата си в мое присъствие.
но знам, че един ден, дори след много години, ще успея, без да те уплаша, без да те карам да се чувстваш длъжен или виновен, без да премине ток през главата ти, без това да има смисълът, с който се очаква да е натоварено, аз ще намеря повод и начин и случай... просто да ти кажа, че те обичам. и винаги съм те обичала. по онзи начин. както само теб може да се обича.
но ти си го знаеш, нали?
аз съм онази, дето тича по улиците безспир и развява коси, мокри сандалите си във фонтаните и дъвче дъвка нагло в лицата на непознатите.... но на нея и умира любовта към родния град с всеки изминал ден все повече.
искам да изчезна. като невидимия тонино. като героинята от последната прочетена книга, тя мечтаеше да е невидима. ако си тръгна, знам, че нищо няма да се промени и при завръщането ми сградите ще са все същите, хората все така луди и слънчасали през лятото, мрънкащи през зимата. ето, че и аз съм една от тях. малка кукумявка, която мечтае да лети с орлите.

25.07.2012 г.

today

дойде ли времето на "тиха и топла вечер до прозореца". дочакахме ли немислимото? няма нужда да живеем в париж, за да е истина. извън всичко случващо се сме, а не трябва. животът се ниже, планетата рухва. сега ли точно ще трябва да мрем, сега когато ни се случи. война ли е, холера, чума, звездопад, земетръс, тайфун, взрив... а има ли значение изобщо... ледниците се топят, а аз съм влюбена. ще страдаме с усмивка.

past

валяло е в някой ден, в друг било е слънчево, днес ти си готвил мусака, утре пиле в плик, казваше, че обичаш пълнени чушки и да ме целуваш по носа. връщам лентата назад и мисля, че винаги ще те обичам. но сега е вече друго. без да знаеш ми направи най-големия подарък.  заради човека, който вместо да се запознаем, изтича до магазина за минерална вода. подарък. от съдбата. 
а ти си шемет и винаги си бил. никога не сме говорили на един и същ език. и телата ни не знаеха как да си общуват правилно. но пък и при моята вербалност... просто нямаше как. дори и сега не те разбирам докрай, а аз за теб съм затворена книга. усещам го в погледа ти, че не знаеш защо действам така, подозираш ме, но не разбираш, че аз просто съм влюбена и това е всичко.

23.07.2012 г.

ето поредната седмица, напъпила. дори прахта не си забърсвам вече. тъна в безметежна глупост. ол да тайм. сутринта беше изящна, до толкова, колкото може да бъде изящен буркан с туршия, в тази жега, но все пак знам, че може. разстоянието, колко патетично и банално, ме кара все повече да те обичам. нямам истинска нужда от теб. нещо подобно не егоцентрично, меко и топло, така съм си представяла любовта. формите и обли,  равни тонове, овал.
уморено и несвързано ми е днес. искам само музика, нежна, равномерна и тихите твърдения в главата ми. искам си леглото. 
искам... да изчезна. със слушалките в ушите, ей така шляя се по улиците, обула размъкнати панталони, стара тениска, свивам си цигари и си клатя краката от каменните саксии. поне за малко да съм себе си, със себе си. двама, трима... вървим без следа и посока, докато не мръкне. back in da days... просто се смеехме ... просто се смеехме, само и просто... не помня от кога не се е случвало.. дълго и продължително... така, че ти се иска да си изплюеш дроба от смях... "не се предавайте, останете верни на себе си докрай... и нощите в които си танцувах.." слушам я за пореден път, знам, че всичко е в идиотските ми настроения, вярвам, че нещата ще се оправят, но вътрешно се тормозя... от това: аз съм различна, не съм като вас, да знам си другостта, знам, че не съм напечено на слънцето лайно, знам, че имам заряд да ви помета скапаните застинали физиономии, да отпраша, далеч, далеч.... само опашката да ми зърнете за момент, толкова сте бавни и отпуснати, знам всичко, но единственото което ме тормози е, че от известно време насам не плача и не се смея както преди. 
"и когато търся теб, намирам само спомени..." понякога и едно телефонно обаждане, веднага след мисълта за теб. но ще мине всичко... всичко ще отмине, ще се отмие, ще се измие, ще останат малки парчета, спомени от това, което беше помежду ни. или пък ще остане. не зная. тъжно ми е, днес, но знам, че всичко ще свърши най-много до седмица. ще ми стане сладко на гърлото, но докато вълните се плискат по крачетата ми ще мисля, макар и за малко, че ти не си до мен. "нямаме време", пее бобо с белослава. аз знам, че имаме. цялото време на света. и няма да изпусна ръката ти сред тълпата. не и този път.

19.07.2012 г.

искам да си отида на село. както едно време. да видя призраците на дядо и баба. дядо излиза сутрин по тъмно и носи прясно издоеното мляко, връща се късно следобед от паша, пълен калпак с къпини, малки рубини, гледат ме с месестите си очета и чакат да ги изям до една. баба, седнала на пейката, баба в градината, напълнила престилка с плодове и зеленчуци, избира ми най-хубавия домат, господи как мирише...
искам да приседна на прага на старата къща и да почуствам, че съм жива, да се върна назад в детството, да заровя крака в пръстените дворове. да се върна късно по здрач от разходка, уморена и жадна, да седнем да вечеряме всички на голямата маса, каната с вино се върти обратно по часовниковата стрелка, синята и пластмаса пропуква под тежестта на сладкия сок, другата ми баба ми избира "не люти" чушки от купата, лятна супа с краставички, оцет и вода, копър, чесън, малко мазнина... лампата се светва, когато се стъмни съвсем, седим в полумрака, с блеснали очи и лица изгорели от слънцето.
ще тръгна и ще тегля по една майна на всички, вие нямате значения, нямате души, нищо не ви е останало. затрили сте си главите по асфалтираните пътища. "имаше ли гюро глава или нямаше?"...

18.07.2012 г.

така минават дните ми. дишаме учестено в събота вечер, сплитаме ръцете си върху чаршафите и не можем да повярваме, че сме истински. после дните ми подгизнали от ежедневна простота. вечерите пълни с близки същества. поглеждаме се през чашата, съучастнически, смеем се поривисто и свойски. често си мисля, че ако няма музика ще умра. в извънземен гърч, вероятно. като хлебарка напръскана с отровен спрей, сгърчвам се и пуква малкото ми тяло щом ми спрете музиката. дишам с нея, живея я като болен човек на животоспасяващи лекарства. 
мечтая за диващина и това си личи. мечтая за числото две, понякога и три. често задрасквам с двойно пресечена линия тези мечти, защото знам, че ако ги получа ще избягам. като диво куче подгонено от луната. ще отлетя като лястовица по есенно време.
изпадам в тежки размисли напоследък. отново за хората и техните проблеми на малките им мозъци. туморните образования на психиката им, белите петна в способността им да обичат. и всичко рухва за секунди, сами събарят кулите строени с векове. после се чудят кой да им е виновен. аз нямам нужда от нищо. искам леко, тихо щастие, което и сега имам, с много малки изключения.  естествено продължение на съдбата. искам да се уморя от обикаляне на кълбото, да изтъркам улиците с отпечатъка на подметките ми, да оставя следа,  да създам, да взема, да дам, да съм себе си през цялото време и лицето ми да попива в очното отражение на хиляди хора, както и моето око да запази силуетите им.
преди години ме попита "отиде ли си малката". сега размислям. мина време. отишла ли си е? онази. устатница. досадна. изискваща и репетираща скандал пред огледалото. хищно се смееше. извикваха я определени ръце. не я помня. изчезнала е. заради любов. заради спокойствието, заради самотата, дори. не се завръща, заради постоянните уверения, заради стабилността, заради дните, нощите... копнежите. заради теб, именно. заради това, че си тук. и заради това, което съм аз. сега.

17.07.2012 г.

скука, болки в главата,
поредния ден-изтърсак
някакъв
никакъв
ето ме, длъжна да бъда тук
под тази лампа
и нейната светлина
непресъхваща
а има други места
там където слънцето залязва
дъхави борови гори
малки зелени шипки
гроздове бълбукат над главата ти
и касиси черни пълнят очите ти
медови пити
дрянове зреят
на стръмната поляна
отгоре
а ние под сянката
сме сплели телата
и времето е спряло
обедна дрямка
сладка
конче пасе ей тук
а отгоре се чува как блеят овце
изтупвам сламата от косата
и тръгвам през гъстака
водена само от тихите ни стъпки
стигам чешмата на завоя
и поздравявам бабата, която живее
в къщата на склона
тя се усмихва
извиква ме по малко име
подава през оградата
пълни шепи с къпини
аз пълня шапката си
тя ми казва
утре по обед докарват хляба
аз обещавам да ида
два  от по-препечените
добруджа, моля те
продължаваме все нататък
дивите ябълки ни гледат с малки очета
кравите пият вода от голямата чешма
пред къщата с многото деца

* **
щастие ли е да живееш нормално
да мечтаеш, да пиеш с шепи от течаща вода
да месиш хляб, да  миеш косата си
с домашен сапун
да лежиш на истинска земя
кална, мирише на свят
на жега
на божия любов
да създаваш всичко с двете си ръце
с колена и със силните си плещи
крепиш земята и тя теб те крепи
и си част от нещо здраво, истинско и вечно
което обаче не притежаваш
то теб те притежава
и не само от време на време
а двадесет и четири
седем

и се задъхвам от умората на идния ден
и от това, че утре няма да ме има мен
планината
а някого другиго

13.07.2012 г.

chambao

за да влезеш в моя свят ти трябват чифт слушалки, с които да слушаш тоновете на душата ми.  вътрешно плача със сълзи, докато слушам  музика, чиито стихове, дори не разбирам.

11.07.2012 г.

насън се влюбвам като хлапачка
наяве липсвам дълбоко

все по-отвлечена музика
слушвам
все по-навътре
в себе си навлизам

сънищата ми са по-реални
и от реалността

чакам свободата
като прилива луната
искам зъби да избия в юздите
и да поема...
across the blue ridge mountains

9.07.2012 г.

улица /за рождения ден, на човек, който вярвам не спира да върви/

Аз вървя без посока и не свеждам очи пред непознатите погледи. Гледам ги нагло до дъното на зениците им, докато не извърнат глава. Аз вървя и нямам замечтано изражение. Аз вървя и съм наметнала рамене със синия шал. Аз прескачам локвите с лекота. Не бързам и не закъснявам за никъде. Нито смятам да подранявам. Мен никой не чака, мен никой не търси. Аз вървя и стъпките ми са равни. Спокойно е сърцето, а ръцете свободни. Аз не нося чанта, аз имам само джобовете си. Нищо не ми тежи и нищо не ме докосва. Няма ръка, която да ме придърпва към себе си. Няма стъпки, които да гонят петите ми. Аз вървя и тиха усмивка изгрява на устните. Аз вървя и притежавам цялата улица. А улицата притежава отраженията ми по витрините. Аз не спирам, не поглеждам назад, аз вървя по безкрайната улица. Аз нямам друго, само тази улица. Тя е аз и аз съм тя. 
работен понеделник, а иначе вътрешен айляк. душата ми не може да се впрегне в поводи.
недоразбрани чувства се навъртат около мен. все по-твърда ставам с годините. безкомпромисните ми решения, карат хората да ме проклинат до дъното на душата си и никога да не съумеят да ми простят. но истината е, че за мен това е без значение.
силата, която ми дойде бавно и равномерно заедно с отминаващите години, е винаги с мен.
безразличието е силна обвивка.
няма закономерност, предпоставки или предсказателни сънища за събитията, независимо от какъв род. всичко се случва, защото трябва, защото е.
но къде е значението, щом разлиствам минали години и никога не е имало подобно щастие за мен?

7.07.2012 г.

* * *

лятно ми е, хубаво ми е. искам да стана рано, за да не изпускам деня. сядам да пиша, кафето е с вкус на мед, мама е около мен, брат ми още не е станал. къщата сутрешно бръмчи, "доматче искаш ли да ти нарежа?", пита ме мама. в градината смрачено. приятно. леко хладно. котките са тръгнали по своя си работа, кучетата дремят. не е честно в ден като този да си някъде другаде, освен тук.

слушам "а ние с тебе се обичахме в други цветове, с една любов, която няманямяняманямаааа... никой на пътя ми..."
бих казала, че няма цвят за това обичане. in colors that do not exist.
животът е непонятно хубав. не помня вече вкусът на сълзите, тъмнината потънала зад гърба ми, забравям формите, лепкавата и ръка...
чета флобер и просто не мога да повярвам как по-рано не съм го открила. вълшебен е.
потапям се отново у хармоничната си сутрин, допивам си кафето, истина е.

6.07.2012 г.

у дома

ето ме. пише ми се, яде ми се, чете ми се. зверски ми се прегръща. липси. пълнища. пътищата са луди, завладяват ми съществото, пристрастяват.
ето ме. пред прага на моя дом. няма по-мое място във всички вселени.
ето ме. отпочинала и леко уморена. хорските лица препускат из главата ми.
ето ме. моят град... най-хубав!

красиви гледки, чакат ме, прегръщат ме. жена се разхожда с бял шлифер из някогашните ми спомени. графа, трамваите, релсите, пръщят, трещят... и твоята сянка зад булеварда.
ето ме. завръщам се. свойско ми е. и чудеса са се настанили под възглавницата ми. копнежи, безкрайни и най-сладкото липсване. любов.

27.06.2012 г.

пътища, пътищата ме повикали, с прашните си ходила, с пътеките си вечни, напукани, неравноделни. ето ме едвам дошла, заминавам пак. пътят, пътят ме владее, пали ме и ме обича. без значение в коя посока. навсякъде има смисли, тревички, охлюви, пясъци, вълни, шарени хавлии, момичета развяли роклите, момчета свирят на китари. аз се вълнувам при вида на белите платноходки.  летя, летя.... i`m flying overseas. свободна съм и млада и живея дните си, както аз пожелая. другото не ми е важно. само половината сърце, което ще ме чака да се върна.

25.06.2012 г.

back to da rulz при мойто първо либе...

музиката ще спаси света. казвам ви го честно и отговорно. музиката, те издига над земята, кара те да плачеш и да хълцаш от щастие, изкарва наяве всичко, което е вътре. музиката е истина. за този, който не го разбира, няма да има спасение и той вечно ще се лута из тунелите на съдбата си. 
за три нереални дни погълнах и раздадох толкова много емоция, че в момента съм истински емоционален труп. срещнах любими хора, бях с любими хора, изпълних си душата и я пръснах по шевовете. до такава степен, че днес ми е все тая за другото. 
усещам как ще ме блъсне безпричинната тъга. ще се разлее като боза по краищата ми. но знам, че е в реда на нещата след толкова сълзи от радост с тихи стъпки да дойде и депресията. има захар и сол, на равни части. точно както аз съм добра и зла. на равни части. 
за огромно мое съжаление, обаче... в днешната среда няма как да раздам от това, което получих. а и никой не иска да вземе нещо, което не разбира.

20.06.2012 г.

уморявате ме безкрайно с вашите щения. не издържам на тласъка от непрокопсаните ви желания. твърде е тънка предпазната ми обвивка и твърде ми е изнежена сърцевината. ужасно безразличие обвива глезените ми и се спъвам сама в сянката на недоносените ви терзания.

7.06.2012 г.

мрачната страна на сърцето ми
контрастира със слънцето в прозореца
ще има ли ден, когато ще
стъпя на земята, няма да плача
и няма да сънувам очите ти
ще има ли залез, когато ще съм изпълнена
и нищо няма да липсва
всичко ще е спокойно
като гладко и тихо езеро
ще има ли нощ, когато
котки нямат да плачат под прозореца ти
и няма да се будя,
от страх, от горещина или студ
няма човек, който да може да понесе
всичкото
стаено у мен
усещам за пореден път
че губя нишката
дори талантът ми изчезва
за музата да не говорим
аз мога дълго да се мъча
дори да няма нищо
и после да се смея като луда
сама на себе си

3.06.2012 г.

безтегловност понеделнишка. загубвам смислите, изплъзват ми се често. поне една цел да си поставя искам, ако не постоянна, поне временна. но мисълта за нас, теб, мен, изпълва съществото ми докрай. учудващо настанена и приютена, а за толкова кратко време се случи и някак й повярвах. естествено, че щом си тук, до мен всичко има смисъл и значение. и защо пък не?

30.05.2012 г.

* * *

казах ли ви, какво беше наученото за вчерашния ден?
няма време. това е.
хайде да вървим, все нататък...
нека не спираме и нека не изпускаме ръцете си
нека има златни класове в косите ми
реки в очите ти
нека плуваме през океаните
стига застопоряване
отпусни с ръцете си
котвата в сърцето ми

29.05.2012 г.

Удо

вижте, безразлични са ми тегобите ви. как тънете в нищета душевна, как се оплаквате, как искате и искате и искате... и аз искам. мир за душата ми. и за душата му. днес си отиде приятел. мога да го нарека щастливец. почивай в мир.
първи целувки
измечтани мигове
началата имат значение
* * *
смръзналата се софийска улица
и летният ми потник под палтото
кубинките и черната шапка с цветето
ръцете в ръкавици
устните студени
сетне дългата нощ
преминава като миг
и се будим в едно легло
незнайно защо
тръгвам на някъде
мисля, че няма смисъл
блея по витрините
все още с дрехите от вчера
не излизаш от ума
но все така мисля, че няма смисъл
и ето, че навлизаш в живота ми
леко и със сила...
и все още си тук
не светиш днес в зелено. първи ден, от както те няма, защото освободил си се от хомота, робския.  а ние? седим и чоплим нокти зад решетките на нашия избор. временен, но продължил с години, както всяко временно решение. не ме интересува нищо вече. смешни, жалки същества. дъждът ми стана безразличен. и всичко между девет и пет часа. има смисъл единствено любовта. за пореден път ще го изрека.
ако успея да преодолея това... всичко ще бъде перфектно. няма съмнение, че друга кула пясъчна ще рухне, но... нищо не се знае.

22.05.2012 г.

happy bday to me

хиляди хора, емоции, приятели... всичко е прекрасно, усмивки по лицата на децата, телефона ми не спира да звъни, да, аз имам рожден ден, да всички ме обичат, всичко е чудесно... и всички вие и аз... въртим се.. върти се света, после се разтриса... уморена съм, повече от всякога.  искам да се наспя, тялото ми не издържа. но танцувам. за пореден път развявам коси и съм щастлива, щастлива, щастливаааа... обичам ви, това е истината.  всичкитевсичкитевсичките... ей така сте се събрали на едно място, при мен, заради мен. а твоят глас в телефона... ми действа като нещо, което събира у себе си всички възможни цветове или пък просто няма цвят, който да може да го опише. липсваш ми и те обичам, гласът ти е мой, роден и близък, далеч си, но няма значение... ти си част от мен.

17.05.2012 г.

седя в тишината до прозореца
и пътят на мислите ми е пресечен
задръстено дишането
отново прекалила с всичко
ден като този, в който не ми е весело,
не ми е смешно
а по-скоро озъртащо
и търсещо
не ми се говори, не ми се гледа в ничии очи
безразлични са ми човешките същества
и вечните им тегоби

отдъхва ми се
с някого
който не е така сложен и съществен
просто просто просто
не усложнено
никак

твоите си сложности
оставаш си постоянен и вечен герой на белите ми стихове
в един или друг момент трябва и да ти благодаря
за вдъхновението естествено
няма за какво друго

11.05.2012 г.

не ми се пише, не ми се учи
потъва ми се
в дъната дълбоки
все по навътре.. бягам, тичам крия се
саунтракът ми бучи в ушите
give us a little love... we never had enough
искам те
за малко за много
празно ми е
пълно ми е
спи ми се
искам да плача
не, не ми се прибира
ще вървя
през шишман
все нататък
оставете ми лудостта
още няколко години
още малко да се посмеем
аз и онази червенокосата
с безкрайните крака
оставете ни
да поживеем животите си
ей, така
без страх и причина
без омерзение
и ангажимент
виснал на врата като камък


6.05.2012 г.

страх ме е. повече от всякога. искам да разперя криле и не ми достига сила. всичко е само на една ръка разстояние, а е толкова далеч.

* * *
в топлата майска нощ
зреят бръмбари
с крачката нагоре
се пукат в клепачите ми
и предсказват умора

в неделната вечер
има лунно сияние
идват песните на тополите
и очакването за трепет

аз съм все така сама
в стаята
и блажена
нищо не чакаща
и нищо не липсваща
но само защото
знам, че си там някъде
и те има

2.05.2012 г.

и ето те теб, целия в кафяво и тази брада
хубав си
а най-хубавото е, че си ти
от глава до пети
минава ми болката още щом те видя
отдалеч
после ръцете ти са си мои
и е у дома у дома у дома

27.04.2012 г.

щом е способно да ми налее очите, да ме накара да настръхна... да залитна, да изкривя устни в усмивка, да затворя очи и накрая да оставя сълзите да се промъкват под клепачите ми, докато ми стане хубаво, хубаво, хубаво...  значи е истинско! и си заслужава.

25.04.2012 г.

толкова ли е лошо,че
искам част от теб да притежавам,
да споделям

заниманията ти, музиката,
плочите, книгите...
хора като теб
и като нея,
аз самата съм такава
вълнуват ме луната и морето, доорс,
ален делон, бергман и старите руски песни
рисувам с кръгла акварелна четка
и зареждам японския си фотоапарат
с чернобял филм
слушам китари заедно с щурците
и  спя под открито небе
зимата се търкалям с кучето в преспите
а лятото тичам гола по плажа
ровя се в книжарниците с часове
и заобикалям по малките улички
взирайки се в задните тихи дворове
на тавана в моя дом пазя скъпоценности
достатъчни да запълнят с живот три триетажни къщи
сънувам дракони, летящи кораби
и непознати минали любови

бих ти дала да притежаваш малка част
от това
ако ти вдигнеш завесата
на твоите светове
поне малко

18.04.2012 г.

град, земя, вселена... нож

аз неусетно започнах да искам
да бъда твоята локва, в която прогизнаха обувките ти
да бъда този град, по който меко стъпват ходилата ти
да влизаш и излизаш в мен като в къща
да присадяш на верандата ми
да палиш тихичко лулата си и да се вглеждаш в планината
или пък да отиваш някъде по работа,
но после и да се завръщаш
по пътеките ми
покрай улуците и уличните котараци

да бъда град, земя, вселена
разстлана

да бъда кухненския нож
подостряш ме
държиш ме здраво с дясната ръка
разряваш хляба, посипват се трохи
изохквам тихо докато ме оставяш на плота
и оставам тихо и наострено да те чакам
в тъмнината

17.04.2012 г.

завихряне

до известна степен не мога
да потъвам докрай
в едно единствено същество
но стига ми да срещна някой
малко по-буден
за да имам пълната вечер
онази наситената с ненаситното

и така завихрена от
моите си центрофуги
виждам, че
ти си само човек, а побираш
у себе си всичко

гледам те с огромни очи
и не ми се иска да вярвам
че пак ще те срещна
за да не спукам
балона мехурен
на първоначалното
усещане за сплетеност
взаимност
вечност

10.04.2012 г.

мама

... Тихо вятърът тича и небето не е съвсем ясно...Моето малко момиче спи .Щастливо?Нещастно?Сънят сигурно надзърта зад ъглите на съзнанието и бяга...уплашен от толкова мисли.защо не си върши работата този вятър? Ще се договоря със слънцето-на него може да се разчита.Ще блесне светлина.Спи,мое малко момиче..


текст писан от мама, миналата година, горе-долу по това време. помня този страшен ден. няма да го причиня отново. нито на нея, нито на себе си.

6.04.2012 г.

на В.З.
/жените ме вдъхновяват и повече/


аз като млада бях красива
и сега съм
но друго някак беше
имах котешко око
дълга до кръста коса
естествено
с нея завивах придошлите в къщите ми
и с нея ги изпращах
на сбогуване
от ъгъла на големия каменен чардак

на онзи, който поостана
родих му син
и кръстих го на себе си

в очертанията  на петичките му детски
поставях всички мои мечти несбъднати
понякога и сълзи
замина след години
по белия свят нещото и той да дири

сега изтръпваме уши в телефонните слушалки


да, майче, ял, съм, и се обличам
ти как си, зле те чувам...


но не мислете, че тъна в забрава
почукват ми често по входната врата
почитатели
и онези млади поетеси
които така съм вдъхновила
с тяхната проекция за себе си
у мен

а онзи, който се позадържа, детето дето му родих

той си тръгна отдавна
прогонен, изпратен
забравих цвета на очите му

има друг, естествено, да
по-млад е  от мен
и обича меките ми ходила
в длани да държи
вечер
докато съм така уморено спокойна

дните ми и сега са дълги и безкрайни
препускам
въпреки изглеждащата ми преклонна възраст
в очите на онези пилета русокоси
двадесетгодишните

аз съм жена
знаете ли това
каквато не сте и сънували
и скоро няма даже да ви се присъни

умея и винаги съм умяла
с една ръка да приспивам дете
с другата да меся хляба
а междувременно да чета
последната критика
за новата ми книга

4.04.2012 г.

и отново имам себе си
а сякаш винаги е било така
добавките са временни
в чашата разтварях ги сама
изпивам чая, нищо не остава
оглеждам се в порцелановото дъно
усмихвам му се лунатично
продължавам

не желая да слушам ничии думи
не искам насилени чайници
да врят припряно на печката
а аз все да им се суетя

ще си взема кана електрическа
и ще спя блажено на дивана
после ще стана някак историческа
и недовършената строфа ще оставя

другащесъмдругадругадруга!!!

меркурий

излизаме най-сетне от ретрограден меркурий
а луната расте
всичко е друго днес
измито от вчерашните сълзи

ще бъде ли всичко наред, каза ми
не може да ти обещае никой

но аз знам, че ще бъде

въпреки думите, които
всеки може да изрече
и пак да останат празни

въпреки всичко
влизам в друга фаза
и за ден, два
спира да ме е страх

30.03.2012 г.

тези дни това си мисля

дочупвам недочупеното
сънувам клетки и живот
нефритено с оранжево колие
което се къса и разпиляват се по пода
малки топченца
събирам ги в шепи
и си казвам
защо все се късат тези

със събуждането
загърбвам страховете за пореден път
търся прошки на дъното си
за да мога да продължа да живея
без да треперя като мишка в долап

бурите нахлуват и под навеса
разтуптяват и изграждат същността
не ми трябва дъждобран
за да се гмуркам в сърцето им
а само смелост, чиста и кристална
затворена на дъното
на шкафа
издърпвам я за косите
и тръгвам
все по-навътре, по-дълбоко
мокри са костите ми
от вятъра
но
неискамдамеестрах
неискамдамеестрах
никога повече...
никога

помниш ли онова момиче с черните коси
и тънката очна линия
така си вярваше, че е оставила страха
но той не я беше оставил
помня гласът й
белите изтънчени пръсти
които зървах докато заспивах
шумоленето от герданите
отблясъка на пръстените
и  несломимата същност

сърцевината
тя е важна и истинска

докато пътуваш през световете
отваряш, затваряш клепки
страхът те носи на крилата си
и всемирно се приютяваш
за пореден път
вселената прегръща малкото
ти тяло в топлата си утроба
те загръща
и ти обещава, че вечно ще те обича
повече от майка
повече от всичко

26.03.2012 г.

къде

къде отекват стъпките ми по кратките улици, по безкрайните булеварди.къде погледът ми е зареян над покривите на старите изящни сгради, през жълтите павета, съществуващи единствено тук. къде са мои парковете и безистените, малките кафенета с масички на тротоара, гълъбите и пейките край църквите, усмивките на старите познати, които срещам през няколко години. повечето обитатели тук са ми съученици. познавам всички просяци и всички бабки, които продават здравец или лапад по ъглите. познавам и твоето лице през тълпата. вървиш към срещата ни, тихо зървам обувките ти, сърцето ми подскача.

просто и безпричинно

понякога ти пращам стари стихове
отминали, забравени моменти,
чета ги и успявам да доловя
съвсем леко и прозрачно усещането за
изражението ти
на другия край на града
докато се взираш в буквите, точките, запетаите
триеточията
и безкрайните копнежи
изпълзяли
изпод писалката ми

но теб те няма
и никога не те е имало
изпълваш книгите ми недописани
с тавтология
защото всичко е еднакво
и губи смисъла порядъчно

понякога така те липсвам
просто и безпричинно
така, че дори не искам да те виждам
не са ръцете тези, които ми липсват
не е свързано изобщо с теб
просто ми липсват топлите вечери, нощи...
и усещането за първата целувка на терасата
и усещането за вечност, за изгубеност,
за неосъщественост, която погубва усмивките,
така безпардонно.

20.03.2012 г.

фалшив герой

всичкото е там, в тази песен, в неговия глас, всичко ми казва наведнъж... подсеща и умилява и стъпките ми по пясъка... естествено морето под мен... и това, че сме мислили някога, че няма да свърши празника и най-вече това какъв оставаш ти... както започнало, така и ще свърши или никога няма да свърши... събира цялата меланхолия на света, която те откъсва от всичко живо и реално, една необяснима тъга, ето я сълзата се спуска по наклонения път на бузата ми и твърде късно е за друго... само гласът на тодор колев винаги ще се смее от спомените на детството ми и ще ми напомня, че дори фалшивите герои са там - загнездени в депата дълбоките, на сърцата ни.

статистика

удобното често ме притеснява
защото все по-удобно взе да ми става
в прегръдката, в компанията
или дори, когато не сме заедно
нямам тази нужда, да изсъхва лепилото
по сплетените пръсти
но оставаш там някъде
архивиран файл
независимо дали влизаш в статистиката
на бившите
оставаш или тръгваш
ти вече си влязъл
прекрачиш ли прага веднъж
няма връщане назад
но няма и значение дали
ще присъстваш в бъдещето
или в миналото
сега те има в настоящето
а само то съществува
останалото е илюзия

16.03.2012 г.

точка

поставяш точката накрая
омръзна ми да предсказвам ходовете ти
да правиш всичко, което пожелая
на секундата
или с леко забавяне от няколко часа
знам, че ако истински те бях искала
щях да те имам по същия еспресо начин
на дъното на чашата ти
поставям устните си
но не те допивам
от доста време те пазя за после
усещам, предвкусвам
ако не се случи?
няма нищо
не трябва значи
никога не съм те имала и никога няма да те имам
това го знаем
и двамата
но то важи и за мен
не мога докрай да се потопя у теб
да се приютя
така както се приютявам другаде
знам, че чаршафите ти миришат мистично
на басейн, на баня, на топло, на смърт
вкуса ти солен и притиснат в слепоочията ми
не ги забравям
няма как
с какво го направи така
как успя
да ме усмириш
и да ме накараш да те искам вечно

5.03.2012 г.

бръшлян

спокойно, забравила съм те напълно
и изцяло съм ти простила прегрешенията
как иначе щях да мога да продължа напред
как щях да успея да обичам него
ако позволявах черната сянка
да се стеле над главата ми
как можех да посея в душата му
усещането за мен и моите ръце
ако помнех кошмарите
ако живеех със спомените
от онези дни
как щях да му се отдавам
истински и постоянно
как щях да го прегръщам нощем
с целия си копнеж и сила
мислиш ли, че семената, които пося твърде отдавна
у мен
са поникнали чак сега
едва ли
изгниха още с дъждовете на минала пролет
а сега ръцете му сеят нови, които покълват на мига
а растенията от тях са все така увивни
бръшляни са ръцете му,
предпазват ме
и се увиват около шията, лицето тялото,
правят косата ми по-гъста,
а усмивките ми все по-разтеглени
няма и помен от твоите бурени
и няма да има

4.03.2012 г.

безпардонно остаряваме всички.
най-вече поетесите
които се вълнуват предимно от себе си
стихът им е бял и някак впечатлителен
подражаващ на светските герои
тук ще откриеш елин, там виргиния, ето го калин
пръска се по шевовете работата ти от влиянията на твоето време
подражавай на себе си
и пиши по-често за другите
защото остаряваме
и то не бавно
ден след ден...
нижат се буквите
писането е живот, знам го добре
да дишаш с изречения, словосъчетания,
да никнат в главицата ти нови странни думи
само твои
е зараза
пристрастеност
до припадък
и до омерзение
но непостижимо е дори за мен
да те обичам повече
и да те пиша по-малко
защото колкото повече те пиша
в знаци те обличам
повече те и обичам

28.02.2012 г.

ще се превърне ли пак този град във вселена, сега, когато отново съм влюбена в един от неговите обитатели? ще има ли пролет, лято, топли повеи, роклите ми да се развяват из жълтите павета, ремъка на фотоапарата пак да лети нагоре-надолу, да се люлят смеховете ни из сградите,отекват победоносно, а ръцете да се търсят през тълпата?
истината е, че ме е страх. не по принцип, а точно в момента. избухва на талази онзи страх, безмерен. страх да съм с теб, страх да съм сама. страх от себе си, страх от сега.
помня тихите мигове, есента. просто потъвахме на дивана пред камината. нищо и никой нямаше значение. беше точно като ...
Rest your head now little girl 
You’re on your way now
 Open your mind up to the sky 
And fly away now 
You’ve got nothing to prove 
No one to hurt you 
You got no one to pull you down push you around
Make you frown and cry 
You are alone now

27.02.2012 г.

гледаш ме с онази
тихата бръчка под очите
малко остарял
ето тук-там бял косъм
за мен си
един
и същ
винаги млад
несломим
анимационен супер-герой
човек от моята вселена

20.02.2012 г.

страната на неограничените невъзможности, господи

господи, светът е толкова хубав, както си го направил. и хората, господи, с техните утайки, боклуци, пластмаси и найлонови пликчета, които пръскат по целия свят. има очарование във всички лайна, които потичат по каналите и по улиците. странно редактора ми подчертава думата лайна... как да разбирам това? но както и да е. мисълта ми беше, господи, всичко е толкова грозно, знам, че ти не си го създал, но ти си го позволил. и господи, има някаква изящна красота във цялата човешка пумия, във всички млади хора, които тъпчат телата си с алкохол и евтина дрога, смеят се, снимат се, въртят се, падат в канафките и после смях смях смях... както ние в петък вечер, с джесика, бутнахме сушилката в коридора и после смях смях смях... има някакво кристално очарование във всеки скъсан чорапогащник, във всяко червено размазано червило, накриво сложена очна линия и безпардонно вързана златиста вратовръзка в тон с тюркоазено сако. има неземно великолепие във всеки педал, който е боядисал косата си синя и всяка кльощава манекенка, която е с морково червени коси и стиска под мищница чантичка шанел... има изкусителна привлекателност, господи, във всеки кадър от моя малък, уж европейски град... и факултета, битака, малашевските гробища, каруците с цигани, които срещам всеки ден след работа. няма да говоря за провинциалистките, пристегнали шкембетата в цикламени рокли, платинено руси-травеститски прически, вафли и леопардовите обувчици, които седят толкова прекрасно на всеки друг, но не и на тях. думи нямам да изкажа, колко ми харесват крайните квартали, в които израснах. да,  младост три беше божествено място, където освен мен и цялото ми семейство, живееха всичките ми любими същества, а вечер под балкона на биляна се събираха сови, честна дума! нощем се прибирахме боси и срещахме жаби по тротоарите, а веднъж сутринта намерихме таралеж пред входната врата. сега, това райско място е...  друго, някак различно, там където намерихме таралежа, сега е паркинг, а тротоарите, мамка му са осеяни с лайна...пак тези лайна и пак този редактор, та там, където бяха жабите сега са лайната. но моля те господи, не ме разбирай погрешно... аз не се оплаквам, не роптая, благодарна съм, че съм жива, че мога да пия червено вино и да правя секс, благодарна съм за всеки път, когато съм побила колена в асфалта на борисовата, защото бирите или пък тревата са ми били в повече... благодарна съм и за всяка пиянска ръка, която ме е подкрепяла, в тези звездни мигове. благодарна съм, господи, че се родих, тук в този гнусен град, тук в столицата на българия, тук, където фирмите за чистота си имат свои правила, а младите хора, е.. те са си млади хора и докато и аз съм една от тях, ще бъда цветна, грееща, смееща се, малка горска или градска фея, която живее по своите правила. докато не посивеят косите ми и не погрознее лицето ми, ще дишам свободата всеки миг, всеки ден, всяка година, ще гледам изгреви и залези на любимите ми места и ще целувам всеки, когото обичам със солени устни от морската вода. докато мога. защото съм тук, в българия - страната на неограничените невъзможности.

13.02.2012 г.

опит за песен, заглушен в някакво бля

аз зная всичко, но съм все така глупава
и безсилна да запечатам всичкото у себе си
и да му позволя да бъде
причината е само страх

и снегът ми затрупва къщите в главата
дишам все по-бавно и несигурно
гръмовно искам да се настаня в главата ти
и да ти стана поне малко понятна

извинтвам двата крака към тавана,
да, аз просто не мога да седя нормално,
продължавам да пиша моите си
и да чета павич и други дежавюта
които ме намират през годините

по-късно ту съм влюбена,
ту не спирам да пиша
но някак не и двете заедно

искам да си почина, моля ви
наистина
се
уморих

уитни и кучето, което живееше пред портата

някой каза вчера, че господ все по-често прибира любимците си при себе си.  тези извънземни същества, с които сме имали късмета и честта да живеем по едно и също време. моите и твоите герои. и да, в този смисъл вчера плаках, дълго и задушливо... защото ми беше мъчно. безкрайно мъчно, не за уитни, аз знам, че тя се е спасила, че тя е добре, беше ми мъчно за самите нас. сякаш осиротяваме ден след ден. после прочетох някъде "когато си отидат големите, малките стават още по-малки". именно това ме задушаваше, това ме давеше безплътно. но така ми беше тръгнало. щастието ми напоследък избива в сълзи, много рядко, но се случва.  от сълзите за кучето, което живееше пред вкъщи. да, не беше в двора, но беше наше куче и сега го няма, наистина надявам се да е умряло някъде, защото всички кучета отиват в рая. а пък мама ми каза, че ако не е умрял, ще се върне. до сълзите за уитни, поредният ангел върнал се обратно на небето. мир на праха им.
странник. в очите му чете се онази мъглявина,
на притаената горест, мъдрост и огорчение,
натрупана от годините

не можах да те спася от бездната
на собствените ти стремежи
нараних те
някога повече
друг път по-малко

спомняш ли си ме засмяна
или вечно смръщена
очакваща те след дългия ден
или пък дълбоко заспала
зад паравана на завивките

9.02.2012 г.

ведра

да си татуираш малка коронка принцесешка на пръста
е много хай
почти колкото звездно небе

хубави вечери, сутрини, дни,
подаръци, преровени желания,
липсва ми малко барът
да подпира лактите ми
и да повява ветрец под роклята
докато смуча замислено
сламката
на колата с ром
а минувачите са от красив по-красив,
жените са богини
случайно слезли на земята и облекли рокли

разпадам се между желанието
да сме двамата
и да съм аз
имам и двете
колко приятно,
но все по-рядко, защото
потъваш в същността ми
и седиш като фон в мислите ми
дори когато те няма

колко по-подходящ трябва да бъдеш, за
да бъда доволна, мисля си често
николко, вероятно.

пълни ведрата, отново.

6.02.2012 г.

ето да, наистина мина година. аз съм добре. цяла, спокойна, уверена, стъпила на земята и летяща в облаците. случиха ми се безкрайни копнежи, все още ми се случват, не мога да се  наситя... енергията ми е на мястото си, няма кой да ми я краде, нощем докато спя или денем дори, докато съм на работа през телефона. усещам разликите между любовта, която не те затруднява, не изисква, не ти връзва ръцете, не те кара да плачеш, да си скубеш косите извън себе си от яд и горчивина. да, хората са заедно, за да се усмихват, щастливи, за да споделят кратките мигове по красив начин. останалото е лъжа, егоизъм, вампирски зъби и низши същества, които не те оставят на мира. 
останали са само кошмарите, дълго още ще се спасявам от онова лице, поне в сънищата си. но на яве ще се радвам на това да бъда себе си, да бъда нормална, истинска, да се раздавам само, когато аз реша и от това да не ме боли. да не ги боли и хората, които са близо до мен.
толкова дълго се страхувах от болката, безспирно и учестено, че сега, когато тя е зад гърба ми не мога да повярвам, че съм и устояла. не мога да позная лицето си в тази решителност, борба, горест и мъка, която прекарах през всичките си кости. зная, не е било безпричинно, изяла съм тази гореща попара, насърбала съм се на сълзи и угнетеност до самозабрава. попила съм цялото си същество с тази лепкава чернотия, миг преди да съм потънала до края, миг преди блатото да стигне до устата ми съм се откъснала и съм отлетяла. как съм успяла не зная.
сега съм далеч, през девет планини в десета. отново има мост, път, писмо пътека. слънце, вода, изгреви, залези, любими същества. тъмнината е някъде там. зад рамо. дали ще се върне или не, макар и под друга форма, зависи само от мен. до тогава, следвам само себе си. и тези, които са вътре в мен. но на тях не им трябва следване. защото сме заедно. и винаги сме били.

4.02.2012 г.

жени

аз не искам да знам и да помня
че някога са те докосвали други ръце
аз искам да си винаги моя
кожата, очите, твоите светове
всекъмменвсекъмменвсекъмменеееее тичаййй

колкото е по-тихо, толкова си по-нежна
стопяваш ме с погледи
разсипваш ме по бедрата, лактите, дланите,
малките ти стъпала, цялата ухание, ти

обръщай пясъчния часовник през минута-две
да измамим времето, никога да не спре
мигът, мигът... затискай му очите, да не знае на къде да тръгне
всичко е така преходно, а аз...
аз искам да се заровя в твоята вечност
през реките на тоновете на гласа ти
през вечните полета на косите ти
през тънките ти китки
през височината на смеха ти
така омекотен в завивките...

 безкрайна.
 мека.
 човешка.
 материална ... направена за докосване, за усещане, гласът ти е произведен за моят слух, лицето ти за зрението ми, раменете за ръцете ми... и не искам да помня, не искам да знам... искам да потъна и да забравя всичката болка, която някога е била... всеки, който е имал разбито сърце, всяко недоволство, всяка бръчка по челото, всяка заключена врата... искам да забравя за студа, за глада, за всичко, което е там някъде.. далеч. ти си тук. останалото е мъртво.

2.02.2012 г.

* * *

всеки ден
копнежи, триеточия, мисли
ръце протегнати
безцелно или зад гърба заключени
надигат се от онези вълни, които нищо не може да усмири
да си завържа ли сама китките
от няколко часа всичко е така несломимо
но единственото, което търся е
допир, усещане, усмивка, сълза,
шепоти, настървености и някой и друг
крясък в три през ноща

ще можеш ли да ме спасиш от себе си?
от лицето в сутрешните ми кошмари
от болката да бъда аз
и да не се спирам никога
в продънени желания...
бездънни ями на сърцето
отворени очи и...
... никаква пощада

15.01.2012 г.

ягодов ликьор

Колко пъти трябва да разливам по пода си
ягодовия ликьор? И в чия компания...

в момента сама, ползваш за подложка
брой на L`europeo за великите любови
на корицата...незнайно кои двама влюбени
той с цигара в устата, тя загледана
през корема му
в далечината

ето ме
пристрастена към цигари и шоколад жена
пуши, пие ягодовия ликьор
смее се сама на себе си
умее се от години насам
и всичко й е някак излишно
картинката пълна или не
така я чувствам

никой ми не трябва
дрънка нещото у мен
синева.
Пея с глас... добре съм, уверявам ви
не съм луда
имам нещо
нещо, което вие го нямате

сега се замислям, че в стиха ми има
повече ти... отколкото вие
ти, си ти, сърцето ми
а, вие, сте другите
през които съм теглила чертата...

за протокола, улях леглото с ягодовия ликьор
неповторима съм.
И невероятна.

9.01.2012 г.

y cada día un instante volver a pensar en ti

силно, нали
всичко е със сила, с тласък
решения, чувства
вълни, придошлите бури
отново
заливат сърцето
бреговете на разума

не ми е до никого
в тази буря
освен до теб

4.01.2012 г.


посрещаме Дракона подобаващо със знанието, че не само времето е наше, но и всички пътища, владеем до Съвършенство. единствено Близостта има значение, в мигът когато пуква зарята и вали дъжд от шампанско. отваряме тунелите на сърцата и се смеем до изтощение. 
поглеждам през рамо към остарялата година, благодаря на небето и на земята, че се случи всичкото, че преля душата за пореден път, че ви имаше до мен. всяка клетка е любов и благодарност...миленагеоргиевамариодимитровмахимтихоловпреславвълчевбилянагюровавасилвасилевгеоргигавриловмартинкарачоровдесиславабановаивомилаивановалюбовпенчевалюбагригоровалоразейнстоянвасевцветанмилановмартингригоровмартинстойчевстеланиколоваалександракаменовабарнивманнадяпетроваюлиянпетровбояналексиевиванбобев...