никой не може да разбере.
а и никой не трябва.
само мое е.
само аз го знам.
не го пускам на свобода.
неспасяемо е.
не го оправя нито рев, нито нищо.
оправят го само чужди ръце
за минута-две.
после лека вечер.
и си тръгвам.

smoke

дали защото е есен (този сезон, който винаги ме е мачкал) се потдавам се на лудостите. спирам цигарите, мисля за теб.
лягам, ставам, прегръщат ме нечии ръце. едни, други, трети... my heart goes BOOM...
лягам, ставам... очите ти. твоята картина, ангел с жезъла от светлина, разцепва земята, разцепва и моята глава.
няма друга истина.
няма по-сладка завивка. няма и да има.
продължавам.
пуши ми се. слънце, смях... наново, спасяват ме чуждите ръце.  трия ги. нови. други. дай още няколко крачки към върха. връщам се вкъщи, туф, припадам наново, сгромолясват се планините, градени с дни. въздушните кули, вятърните мелници. има ли смисъл?
сутрин. ставам от леглото. усмихвам се на небето и го моля да изхвърли мисълта за теб.
излизам. студено е. и пак ми се пуши.
и пак и пак.. все същото, въртя се, година ще мине, едно и също, не съм мръднала... ето ме, тук, ръцете готови само за едно. ненужното. но няма да пуша. погребвам вредните идеи, приветствам тази новата, непознатата в мен, прегръщам я, макар, че е странна... отказвам цигарите. а теб?