дали защото е есен (този сезон, който винаги ме е мачкал) се потдавам се на лудостите. спирам цигарите, мисля за теб.
лягам, ставам, прегръщат ме нечии ръце. едни, други, трети... my heart goes BOOM...
лягам, ставам... очите ти. твоята картина, ангел с жезъла от светлина, разцепва земята, разцепва и моята глава.
няма друга истина.
няма по-сладка завивка. няма и да има.
продължавам.
пуши ми се. слънце, смях... наново, спасяват ме чуждите ръце. трия ги. нови. други. дай още няколко крачки към върха. връщам се вкъщи, туф, припадам наново, сгромолясват се планините, градени с дни. въздушните кули, вятърните мелници. има ли смисъл?
сутрин. ставам от леглото. усмихвам се на небето и го моля да изхвърли мисълта за теб.
излизам. студено е. и пак ми се пуши.
и пак и пак.. все същото, въртя се, година ще мине, едно и също, не съм мръднала... ето ме, тук, ръцете готови само за едно. ненужното. но няма да пуша. погребвам вредните идеи, приветствам тази новата, непознатата в мен, прегръщам я, макар, че е странна... отказвам цигарите. а теб?
Няма коментари:
Публикуване на коментар