I think of you in colors that don`t exist.

28.11.2014 г.

дни наред изригвам вулканично и не спирам с кълването си по клавишите. хубавото на влюбването е, че те засипва с муза, че направо те залива и нямаш време да запишеш всичко от водопадите, които шумят в главата ти.
днес е петък и от умората ли или въобще от всичко съм смазана до степен на затъмнение.  нещо ме яде, ей там вътре в дъното на малкото ми тяло. и понеже днес видях, че явно думата "сама" е най-повтаряната тук. а, да и "вселена" и разни други възвишени неща... но няма значение, сама съм, колко учудващо и няма как, освен да си го излея. отново. тук. 
след всичко, което избълвах в последните месеци, за щастието и нещастието, за чакането, за знанието, за съзнанието за самосъзнанието... днес се е настанил в стомаха ми отново старият ми приятел - страхът. честито. впрочем днес разбрах, че в първия си роман димитър димов повтаря около 90 пъти думата съзнание - не е лошо да се знае, въпреки, че тази лекция ми подейства като чук, поради чисто егоистични причини, които вероятно никой не е в състояние да разбере... но! да се върнем на страха и на лайняното ми самочувствие, че съм го погребала, че няма какво да губя, че видите ли всичко съм надживяла и всичко съм надмогнала, ама аз себе си съм надмогнала, та камо ли ВАС. изпадам в автонихилистично състояние и искам да се самоизям, защото виждам как методично си се лъжа и си угоднича сама на себе си. никой не ме е лъгал, никога. аз сама си се залъгвам и най-смешното е, че винаги с една и съща лъжа. опашата като маймунка. днес съм няколко стъпала по-напред, виждам уж по-ясно, не съм онова изгубено зайче, но пак си замазвам очите и си казвам поредната мантра за смелост, а всъщност... така съм зацапала пейзажа, че искам да спра времето, защото всеки евентуален "сценарий" (точно тая ли дума?!) ми се вижда плашещ. но... всяко чудо за три дни, единственото, което не си спестявам и е истина е това, че животът, както отдавна ми каза Илия Д. е като зебра - черно, бяло, черно, бяло, а накрая гъз - а после опашка и фиууууу... айде!
стига.

Turn down these voices inside my head
Lay down with me
Tell me no lies

27.11.2014 г.

парадоксът на несъществуващите прегръдки е, че могат да ти липсват без изобщо да са били истина. 
завихряне, центрофуга, дните летят, бе ай спрете се малко... на нищо не прилича това отсъствие на мозък. безоблачност, въпреки, че навън са се струпали облаци, надвиснали над главата ми като хора пред химическа тоалетна по време на концерт. имам ли нужда от шамар и някой да ми сложи две тухли в джобовете?
но какво друго мога да загубя... освен онова, което го нямам отдавна, така или иначе.  нямаш нищо -  не могат да те ограбят.  и други размишления от сорта на... последните звезди угаснаха - моля запалете лампите. как я събирам тази дуалистична природа, сама си се чудя. амин.

26.11.2014 г.

слива ми се всичко до степен на разливане, до протичане на мозъчни клетки по дюшемето. слива ми се текстът на незнаен, но любим и приказките му, че гледал кротко как  навършва трийсет. сливат ми се песните от плейлиста и отгоре изплува една, която отдавна ми беше пратена и разчленена от слушане, до толкова, че като я чуя да не усещам нищо. 
преливки със снощния вкус на вино в устата ми и разговор, в който потъвам и не съм в тялото си, не съм в стаята, не съм никъде, сляла съм се и чакам да се родя. 
не ми се вярва дори колко безразсъдно глупава умея да бъда и да скачам от върха с главата надолу, като вероятно се мисля за птица, която ще полети. но това е свързано с единствения ми канон - да следвам себе си като месия и да не забравям никога коя съм и какво съм. 
искам да затворя момента в буркан, да го спра, да го препарирам, защото знам колко се разтича после и идват разни незнайни лайна - фактори външни, вътрешни, всякакви, невъзможности, градени с години, вкостенели сърца, его, което мре да разрушава и да не дава възможност за въздух и радост. и сама си се учудвам - кога станах толкова смела и страхлива едновременно? така вярваща в пътищата, в неслучайностите, в хората, в теб, в мен, в остарели истини и наръбени клишета... и цинична, в същото време. рационализирам цинизма си и си давам ясна сметка - той е провокиран, привнесен, не е мой и никога не е бил. чуждо тяло, било тук за чуждата угодия, за това да не съм случайно смешна и неоромантична, да си пукам розовия балон отвреме - навреме, за да не полудея съвсем. в нечии чужди очи. незначителни. колко хиляди пъти чуваха ушите ми, че светът ми не съществува и реалността чака на прага. фак оф. пореден път. този горе обичал смелите. а сърцето ми е винаги младо. умее да се възражда. всеки път.
...със сетивата на диво животно, бягащо от себе си.


Думите са великани. Уголемяват реалността. Приземяват я или я изстрелват в орбита.
Дали чертежите ми по повърхността на Вселената са само крясък... Губещ се, там, където няма условия за звук. Има ли я онази нишка или чертая във празно пространство, опипвам несъществуващото?
Времето е мит. Ние сме митологии.
А аз мога да съм всякоя. Пенелопа. Юдит. Саломе, носеща главата ти на тепсия. Медея, убиваща неродените ни деца. Или Шехеразада, неспирно завързваща думи около шията си, за да се спаси от смъртта. Мога да бъда всичко. Или нищо. Само го прошепни.

23.11.2014 г.

счупени човешки грънци

намираш ли се в буквите ми?
посипвам ли те с овехтели изречения...
разчлени думите.
надзъртай между тях.
тук всичко е възможно.
нищо не е табу.
всичко е свят и шепа, едновременно.
и свободата е начело на парада.

а така ме е страх да ти кажа...
от както ти казах едно.
мълча и витиеватствам, в това съм добра.
казвам много, не казвам нищо.
понякога вдигам рамене и не знам.
а друг път изстрелвам непоискани, нечакани думи.
после дори не съжалявам истински.

"счупени човешки грънци",
 чувам от сцената днес.


после
не ми се излиза от театъра.
както вчера 
исках в тази неистинност да живея
да се пукат артериите ми от фалшиви кино целувки,
макар, да виждам отстрани и камерата и бума,
макар, да тракат зъби и да болят кости от студ.

там само забравям за собствения си декор.
и за бутафорното си
спряло
сърце.

22.11.2014 г.

твърде объркано,
разбъркано,
ръце в коси,
напукани устни,
чаршафи на топка
дървена луличка
меки възглавници
болка
лека
в ребрата
смисъл
усещане
вечер зад завесите
с летящите риби
редуващи се еуфории с тишина
надничат клони от прозореца
оформила съм образ в сърцето
нереален?

но в него има нещо светло
и обрамчено
от небето и облаците

заспивам с благодарност
под възглавницата
че още умея
да вярвам

в нещо средно
между
предопределеността
и себе си

21.11.2014 г.

благодаря ти, Господи, че ме събираш в шепата си. всеки път, не зная как успяваш. благодаря ти за срещите и за разделите. за усмивките, когато най имам нужда и за птиците, които кацат на рамото ми ежедневно. благодаря.

20.11.2014 г.

там, където...

сега съм там, където чакам да свърши песента, за да я върна от началото. чета за чуждата невъзможност, за писането и плаченето, за поезията в социалните мрежи, за всички онези лайкове, от които можеш да повърнеш черва. чуждата невъзможност, след всеки ред става все по моя. 
засядам на стъпалото, в което поне имам знанието, но също и една заклещеност, която ми носи вдъхновение. но нищо друго, светя в празно пространство и се опитвам да си спомня гласът на камбаните. вътре, дълбоко, зазиданите им преливки и тихите им стонове.
не си задавам въпроси, на които отдавна никой няма отговор. мълча и кротко се разпадам на съставните си части. стоя в онова пространство, където всичко е така обществено. и ме завладява усещането, че нямам правото на глас, в тази проста демокрация на сърцата. 
поставям последната точка в предходното изречение и щръква кратката мисъл в главата ми, какви егоисти сме и колко ни е любимо да плуваме като късчета лед в самотата си, която с нищо не може да бъде стопена. получихме безброй шансове за размразяване, но нито един не ни отърваше. а имаше как. сега не. дори да се научим наизуст, да се обръщаме лице в лице в сънищата си, дори да пренесем на гръб огромните си тежести, дори да се откажем от света и той да отвърне лице от нас. дори... 
харесва ни на нас да дишаме с болката си. нали само тя произвежда редове и многоточия.

19.11.2014 г.

щрак, шраз и праз - с любовта шега не бива

събуждам се и мътилката от вчерашното вино се е събрала в главата ми. всичко е същото и нищо не е както вчера. градът сиво оцветен, недоизмислени булеварди ме лашкат в различни посоки.  вървя с айрян в ръка и се опитвам да си отворя очите, да събера мисли, да се сетя накъде отивам и какъв ден е. преплитат се възлови усещания, потвърдени вероятности, запазили вкусовите си качества и надничащи в сърцето ми от вчерашния ден. всичко е толкова точно и частиците така ясно си пасват една в друга, че не смея да им се меся, да искам или да съм недоволна.  нямам и намерение. отпускам се в това доверие, Вселената си знае, пише списъk "to do" в джобния си бележник и се подсмихва. аз й намигам и се усмихвам като в реклама на спестовен влог,докато пресичам светофара на зелено. пресичам и сърцето ти, на пръсти.

17.11.2014 г.

през мен

времето е
малко,
недостъпно,
тясно.
не го притежавам, не ме притежава.
излизат рязко сред другите - истинските, нужните, значимите, разбиращите, обичащите. оглеждам се и е почти празно.
почти сама съм, люлея се на някой малък ръб и тате ме прибира вкъщи.
уморих се равновесия да пазя, не светя ясно, светя с продърпан абажур.
скапвам се и искам да спя, да замина, да се предам?
да се върна, някъде, където с ясни очи ще виждам всичкото и то ще вижда през мен.

12.11.2014 г.

искам тясно склещено пространство, само дъх и опит да те намеря. да не усещам свят и друго, само теб и кожата ти, очертана като пъпна връв в моята посока. вятър няма, тихо е, прилепнало, чакам като дете в коледна нощ, чакам и мълча.

11.11.2014 г.

свят

...а ти придобиваш нов облик в очите ми.
гради зеницата ми със сърцето твое отражение и свят.

9.11.2014 г.

да се пръсна, в мозъка си, дълбоко в кожата си, зад нея, зад слепоочията, вътре в гръбнака ми, да се пръсна, от болка от скука, от безметежност, от омерзения.
да се прекърша, от любов, от чувства, от лудост, от самота, от самовзиране, от листопада, ако щеш.
да се размъкна, както съм се сбрала, да се опустоша, да се самовглъбя, да изчезна, да се затрия, да се удуша, да се предам, да се измоля отново от Господ и от небето.
да стъпвам на пръсти, да моля на колене, да се самосъздавам и превръщам в облак, който плува в очите ти.

защото, мантрата е, че не мога да те накарам да ме обичаш, да ми се усмихваш, да ме искаш, да ме гледаш, да ми правиш кафе, да ме чакаш, да ме носиш, на гръб, ръце, рамене.
"леко, има стъпало!" слизам или се изкачвам, няма значение, ръката ти ме придържа.

но не мога. нищо не мога и нищо не знам. седя и пиша тъпото ти име и дори не мога да ти призная колко ми прилошава, когато те зърна с крайчеца на окото си.

последните няколко дни

 днес
лисицата спи в скута ми,
а аз
пиша монолог за нея
 
 сега
смачканият ми фасон почива
върху плещите на музиката

 щом
клавишите почукват, 
значи всичко е наред

 напоследък
се убеждавам
колко всичко е
на мястото си
и сякаш нищо не ме помръдва.

от скоро
близостите са сгушени
в нови приятелства

 сякаш
почивам, но
се приготвям за скок

 намествам се
на по-удобно,
заемам ли всичкото място
или пък правя малко за теб?

 спя
клепачите ми потрепват
събуждам се до усмихнати лица

 съвземам се
заемам се със себе си наново

5.11.2014 г.

на ръба да се скапя и аналгетикът ме спасява, но сълзите по бузите ми се спускат за друго... силна и по-силна и най-силна съм, но се уморявам понякога и аз съм човек и просто искам някой да ме гушне.

те

Тя обича да спи сама. с три възглавници. понякога я навестява котка. мъжете в леглото й са различни. стаята й мирише на хижа. има много книги и два куфара. глобус и летяща риба. на стената ангел и снимка на залез. под леглото няма прах. Тя рядко пуска телевизора, но когато го прави - го изключва от кабела. вечер сънува обесници и говори на сън. на прозореца й умират нощните пеперуди. които преди живееха в корема й. през деня мисли за филми и букви. прибира се уморена и щастлива. когато ходи по улиците пее и си свири с уста. Тя слуша музика, в която се пее за любов. понякога си мисли, че целият свят й принадлежи. понякога, че не принадлежи никому. пие кафе и често забравя да яде. гледа града като туристка. усмихва се на непознатите.  а понякога им крещи. не обича да я настъпват по обувките.  на излизане от метрото дава пари на цигуларя. има си правила за просяците. те често й искат пари.


Той спи на голямо легло, а до него има плочи и грамофон. обича да се излежава до обяд. пее си в банята и излиза бос от нея. разхожда се гол из къщата и пие кафе на терасата. понякога готви, друг път, не. мечтае, ходи да плува, смее се на анимационни филми. мечтите му са огромни, съмненията също. момичетата в леглото му са различни. някои се заседяват по-дълго от останалите. пише до късно, усмихва се тихо, понякога снима със стар кодак фотоапарат. Често се успива и излиза бързо от вкъщи. Той изкачва пеша стълбите, извежда кучето в парка. слуша собствения си саундтрак. слива се с града.  носи очила.  всички го познават. той обича да свети. проблясва с ритъма на нощта. бърза и говори по телефона. обича зимата. и пролетта. често се влюбва. понякога си мисли, че винаги ще е сам. но винаги е сред хора.

2.11.2014 г.

откровение

чета се назад и в четенето си се спомням. разлиствам себе си у себе си. заривам дупки, цепнатини и неравномерности на егото. колко много премазани съдби, смачкани приятелства, сълзи, копнежи, стремежи, чудя се как не ми се е пръснало малкото злощастно сърчице. някой е бил до мен, после але хоп, скачай в пропастите и напук на всичко изплачи очите си за хиляден път. спрях да броя, твърде отдавна. но от съвсем скоро започнах лесно да заравям, лесно да забравям, лесно да преглъщам залците умора и несигурност. не търся на кого да се подпирам. отдавна се подпирам на себе си, за по-лесно. а отдавна беше желанието за това и невъзможността да го осъществя. сега се получи лесно. лесно изплувам, трудно се давя.  мачкам само с безразличие и толкоз. който чака - ще дочака, ми е написал преди много, много, ама много дни, човек, който също се сблъска с озъбеното ми същество, в момент, когато се опита да се насели у мен прекалено. напомнят ми сега само чаршафите, които видях онзи ден. дежа вю, което обръща корема ми и искам да повърна. вкопчвах се и се вкопчвах във всякакви болни умове, докато не разбера, че трябва да лекувам моя си, а не техните.  мислех, че като ги спасявам, спасявам мен. разбрах, проумях, имам го, това, всичкото, за което ронех сълзи от крокодил.
питала съм като малко уплашено зайче, само, че с драконови крила, още неразбрало, че ги притежава: идват ли по-добри дни? или вече са дошли, защото от вътре ми е огнено, драконово, сияещо, лавинообразно и същевременно тихо. като в сън. като в нямо кино. като в мечта. 
помня, много добре, сякаш беше вчера, тихото същество, което живееше в корема ми и се хранеше с човешко месо и как никога не му стигаше и винаги искаше да се залости зад нечия врата, да се приюти някъде, при някого, който да му казва "обичам те". помня и ангелското си начало, което се уморяваше да се бори с демоните, страхуваше се и зъзнеше в студените зимни дни, когато щастието беше зад решетки, зад нечии други ръце, зад ъгъла, там, при някого, когото вечно чакам и той идва, но се оказва поредното емоционално-рушащо-ме-същество, което иска да застана до него, заради русата си коса, заради умния си поглед, заради тясната си рокля, заради някоя си глупост, заради внушението, че ме обича и заради ред други неща... неизвестни никому....  
и аз все така се влачех след тъпата си надежда и някъде между всичката тази простотия един ден, мамка му не помня кога, но не беше отдавна, един ден се опрях на себе си и разбрах, че няма никакъв смисъл да чакаш нещо, което те е подминало, няма да дойде или нямаш нужда от него. отпуснах се и реших, че ще живея, заради друго. и като момичето, което се опитваше да ме убеди, че няма страх, че страхът е мъртъв, да точно като нея, с малката разлика, че страхът никога не изчезва напълно, просто намира нов начин да излезе и да те сграбчи за гушата. но както и да е, вече не се страхувам от страха и от нищо не се страхувам. и дори вече влюбването ми не е така случайно. не е така смъртоносно и насилено, не е така очакващо и застрашаващо животите на обекта и субекта. не е. то е едно светло чувство, в което няма какво да загубя, дори да не получа нищо, дори да ме заболи, дори, дори, дори... радост от самото му съществуване и никакви очаквания, отварям спокойно обятия, разпервам се, разлиствам се, разпъвам се и чувствам, че съм нова, цяла и завършена, себе си, колкото никога.

1.11.2014 г.

отклонения в малката душа на писалката ми, която развива недостатъчност на мастилото си и търси молив, че да му сподели колко й е криво, че скоро ще стане непотребна, а с нея не написаха и една дума, която да й е истински симпатична.

ноември в малкия-голям град

понякога съм уморена от града. от сезоните му, от сградите, от обитателите, от писателите, от актрисите, от вечните барове и от думата "здравей" на всяка крачка. сякаш живеем в малко селце. всеки е спал с всеки или, ако не е... скоро и това.  подземният влак ме поглъща в топлия си стомах и бягам към малката си стая, където съм невидима до следващото утре. 
заведи ме някъде, където ще забравя този свят. заведи ме някъде, където никой няма да ни срещне и никой няма да шушука зад гърба ни. заведи ме там, където никой не ни познава. отведи ме, само за нощ, само за ден, някъде в краен квартал, на никому неизвестна улица.
а после пак ще им се усмихвам, защото въпреки всичко, знам, че ще ми липсват.