със всяка нова публикация съм по-близо. до следващото стъпало, до следващата сълза, до другия бряг на нереалните си усещания. просто отминават дните и аз съм мишка, покрила очите си, затулила се под някоя тенджера в задния двор. сутрин ставам, пия топла вода, суетя се, усмихвам се на небето, погалвам кучето, котките, паля колата, зъзна, отивам на работа. светофари и мъгла. тишина в собственото ми дъно. дъното на тялото ми, на ръцете, на пръстите на краката.
денят. до колко омерзителен и скофтен от поредната сива жертва на сивото си и грозно ежедневие. аз поне съм черно-бяла. но не и сива. слагам си руж на бузите и искам да съм по-розова някак. дори само в моята глава.
имам една мисъл за бягство, която е неотменна. сякаш единия ми крак е вързан за радиатора, с пет-метрово въже и просто не мога да помръдна по-далече от стъклената маса до вратата.
чета, чета... различни статии, публикации и се уверявам някак, че не съм сама. има и други, които усещат... цялата безкрайна плява и безсмислие. но всичко е като през запотен прозорец на кола. някак далечно, вече безкрайно спряло и неистинско.
на фона на цялата мизерия се е стаила любовта. чака, все така. казвам и отново, че не и е сега времето, но взе да става нетърпелива. сутрините, в които си до мен са все по-меки и заплашителни. или ще се спася или доброволно ще му се предам.
