I think of you in colors that don`t exist.

21.11.2017 г.

мрачини над слънчеви поляни
а така да искам нещо да ме озари
може да не е така гръмовно,
просто лекичко огряване
да изчисти всичко, дето все не съм успяла
да покаже пътища
но усмихвам се -
ще трябва аз отново да подреждам
и в тишината да се вглеждам
както винаги

21.08.2017 г.

искам да съм нежна, тихичко да стъпвам. (в теб) да не се препъвам, кокалчета в ръбовете да не удрям, с ах и ох и... леко да се нося. по небето. да съм над нещата. над самото нещо. да съм тиха и дълбока, да простра сърцето, да не ми излизат бръчки от усмивки. да умея огън да запаля, но и да гася пожари. да съм кротка като кравичка в полята, да пресичам само на зелено... да не си разливам чая, да не си лекьосвам дрехите, да не съм така порочна, зла и глезена. да съм весела.

12.07.2017 г.

детство

ключалка
и празен път
тихо е у мен
не чувам нищо
прозорците ме отразяват
и няма никого
котлоните ми се изпречват
вратата на хладилника
и блъскам се в тези стаи
като призрак
дали сега, сега е
дали пък няма друго
и вчера беше ли реално
а утре
за него нищичко не зная
във вторник бяхме на театър
с мама и с татко
а после в баба на вечеря
сега кой ден сме
и утре скоро ли е
нещо в гърдите ме натиска
ключалката
е мъничка
и тишината също

29.04.2017 г.

пътувам. навътре в себе си, за да те срещна. там си. тук. седиш в едно закътано кътче и ми се усмихваш. ароматът ти препуска през главата ми и меките ти мечешки ръце. и всичко, което старата познайница ни взе, когато взе теб. тя, смъртта, си избира хубави лица, понякога. има вкус. любува ли се на очите ти тази старица? разсмиваш ли я сутрин преди да тръгне за работа, както разсмиваше мен? прегръщаш ли я, както се прегръщахме? замълчаваш ли, когато се усмихва. гледаш ли я тайничко и крадешком? искаш ли да я изпращаш до вкъщи? говорите ли си незначителни неща, следобед докато пиете кафето на слънчева пейка. за зодии и за имена на баби, за предчувствия и спомени от детството? пишете ли си кратки стихчета за добро утро... 
липсваш ми. това и тя не може да ми вземе.

22.03.2017 г.

първо четене на тайни

и ето. тъмнина е и те започват. моите думи в техните устни. моите чувства, моите песни, моите мигове на тъмнина и светлина. говорят ги. изминават разстояния от душите през устите им, та към ушите на всички в залата. онези тайни, които не изговаряш с никого. те са тръгнали по своя си път и вече са достояние. срамно е. мъката и най-тъжните ти копнежи сега летят на всеослушание. онази черна и тъпа сяна, която се настаняваше на корема ти. онези светли, никому ненужни стихове, коите се стелеха над чаршафите ти. онази недоизказаност на загубата, на мъката, която покри с потното си тяло целия свят, когато той си отиде. онези мигове на взаимност, спомен, който пазиш на дъното на душичката, с времето закътани, потънали под пясъците на мислите. сега изровени от актьорите, хвърлени в очите на непознатите в залата. запращяли под натиска на гърлата им, преглътнати от техните собствени кошмари и стиснати самотии. 
тихо е, аз не дишам. слушам и гледам с отворени очи. задържам сълзите в носоглътката. и плахо се извъртам, едва-едва чуто, тихо, загубила усещане за всичко... се оглеждам в светещите лица на хората. очите им ме отразяват. те отразяват думите ми. очите им блестят и не примигват. застинали са. 
като зайци. 

15.02.2017 г.

бащици

бащи, сега ви моля - дръжте се.
не му е времето. 
не оставяйте сами децата. 
някои сега си тръгвате, 
други след години. 
мнозина вече сте напуснали. 
животът, къщата, съпругата.
но дръжте се. 
животът е сламка в плетена шапка. 
лесно се увива, лесно се къса.
бащи, не бързайте да си отивате. 
сега, когато... просто нужно е. 
да има рамо бащинско. 
за децата и жените ви. 
бащи, не ни напускайте. 
нали сами от своите бащи си знаете. 
това не се преглътва лесно.
онази дупка, дето зее, 
не се запълва с ничия усмивка.
бащи, недейте, още. рано е. 

в неделя сме на погребение.

21.01.2017 г.

кристали на масата и тихи медни звуци от гласа ти. всичко свети и е ново. ние сме сами. сами на света, сред една картина, която ни гледа от прозореца. пейзаж, по-уморен и застинал от самите нас. но ние не я гледаме. ние гледаме един у друг и това се е случвало и преди, вероятно. но всъщност сега не се случва. то е мъртво. тихо, смъртно и човешко. а сърцето изисква и лети към онова най-безкрайно горе, отвисоко иска да гледа и иска да е птица. останалото немее. "къде сме ние, къде сме ние..." пита ни боуи. тук сме, тук сме...отвърнах му. докато ни има, нали? докато сме живи и е чудо целия този кипящ живот, който все още се случва напук на всичкото... и няма значение къде сме, кои сме и докога... не. няма. 
значение има само еластичната ти ръка, която си проправя път към моята.