празно. отвън и отвътре. някой се смее...смея се и аз, разтеглям устни в усмивки, но не е истина.
животът на прилепи и охлюви. охлювите се влачат бавно, прилепите излитат диво и безпаметно.
после празна стая. мирише на дърво, на гора. празно. сухи очи, дори няма истинска драма и рев. коридорен или завит през глава, огласяш всяка брънка на матрака.

пречупват се вселените у мен
а на касата ми искат лична карта
за трети път тази седмица
после един младеж ми казва:
" наистина ли си на..."
"да, наистина"
отговарям му аз,
а си мисля за теб.
къде си...
няма значение.
вече всичко е такава плява
и омерзителност
до едно време,
в което потъват стъпалата ни
като в гладко, прозрачно езеро
после се правим, че сякаш не съществува.
и като едно време, лек пиянски разговор,
в който обаче не завалям нито една дума
и не казвам нито една истина
всичко е парфюмирано до припадък,
извезано зад пердета, зад дантели,
така страшно прикрито, да не би случайно да
заподозреш,
да ме сгащтиш на местопрестъплението
наречено копнеж.
усмихвам се, сякаш зад прикритието на
розов захарен памук, искам да ти кажа, да ти кажа...
има ли смисъл... от тези думички,
хитри и претендиращи да бъдат мен.
не, няма.
мълча до последно
като партизанин,
като тихата принцеса, която шиела ризи за братята си лебеди
а тя май беше някакво селско момиче...
пък се ожени за принца?
виждаш ли... как с мълчание се постигат някои неща
само дето аз повече не искам да се женя за никакви принцове
само искам да си потопим отново ходилата в гладкото езеро
и да забравя, да забравя... че съм имала идея за някакъв...без значение до колко...
нормален живот.
отказах се отдавна, погребах зад хълма
идеята да бъда като другите
ще ми простите ли всички, чиито сърца премазах като валяк?
дано.