в града
между тесни редове се губя
и стопявам
като последна захар
на дъното на чаша чай.
вървя и раменете ми сочат
световните посоки,
менят се, въртят,
за да се срещнат
с някой ветропоказател,
който ще забрави посоките си
и всичко ще се срине...
за момент.
