тук съм

загубих се в това последно лято, което не приличаше по нищо на лято и пак не беше зима, нали? сега вълшебно, от много дни насам се връщам при себе си, успявам да се намеря. и леките мигове, заради които съм готова да отварям очи сутрин се срещат понякога трудно, понякога никак. но е достатъчно меката муцуна на принцеса леа, полягва на крака ми с рунтавата си опашка и ето, че пак съм жива. преболяла няколко кратера и две-три великански разочарования от всякакъв тип. все пак нищо не си заслужава освен идеята, че си жив. незнайно защо е толкова трудно, но все е с причина. книгите забравих, а само работа и дори, когато не съм на работа пак съм. но щом срещам приятели, още ме бива, щом още се възторгвам от дребни неща, още мога, щом взимам книга в ръце най-сетне след толкова месеци, а после сънувам в стихове, значи още е там, онова мое набодено с кърфици сърце. 

клас

помниш ли, помниш ли? първите дни като пясъци се разместват в усмивките ни и всичко мирише на приключение. помниш ли, помниш ли... първите думи, разменените звуци, устни летят в споделяния. и часовете заедно под покрива или под звездите. бяхме си ние, осмината, бяхме си ние от първия миг. колко щастливи сме, ние сме долни негодници, поръбени от щастие, че се срещнахме...