Не знам до кога ще продължи това... биполярната депресия на умовете. Най-лъчезарната, най-милата и най-спокойната в очите на другите, а всъщност тъмно зло, което само не може да се понася... И ден след ден се нижат, опитвам се да живея, да дишам, думите и писането и... понякога нищо не се получава и се будя от най-страшните си кошмари, а друг път дори са наяве. Мисля и с мислите си разрушавам и създавам. Искам и заменям, нови пътеки захващам и пак същото, както с дупките, в които пропадаш, до безкрай, а после на другата улица - слънце или? Не, други дупки, естествено. Виждам хората около мен, и те са така, не съм единствена е, и какво от това? По-леко ли трябва да ми става, "от тази история с баща ми?", както казва персонажът ми в Шокомания. Ми не, и тя не издържа и аз не издържам. Не издържаме, обаче единствено себе си, защото с колкото и шоколад да се запълниш, с каквото и да се запълниш, винаги си остава една дупка, която с нищо не може, не, отдавна съм го узнала и пак... сякаш все го забравям ли какво... Душата е дупка, можеш да я напълниш само с енергия и то хубава, иначе дупката се разширява, също като черната.
