I think of you in colors that don`t exist.

30.05.2014 г.

последно танго в софия

Връща ме филмова лента към онези безумни дни, когато забравях не само коя съм, но дори какво съм.  Приказката за Червената шапчица и Големия лош вълк.  Или по-скоро за Мечката, която чакайки в хралупата си, похапва мед и круши. А когато се появя - ме изяжда цялата, побира ме на две хапки в устата си. Учи ме как да дишам наново. Как да живея, как да си казвам името с нов глас. Учи ме как се обича - от разстояние и завинаги. Учи ме колко всичко е важно - усмивката и кафето сутрин, музиката, дъждът, сезоните. Учи ме на самота, учи ме на любов. Учи ме да познавам тялото си. Учи ме да съм себе си. Учи ме как се умира и как в смъртта - има живот. Показва ми колко съм малка в мечешката му шепа и колко голяма - в зеницата на окото му.
Спомням си жегата през лятото и потното тяло, от което няма отлепване. Смърт е любовта. И който не го разбира - не е обичал така. Умираш, хиляди пъти в деня, раждаш се и после дори влизаш в следващия миг, сякаш не е било. Чакаш и виеш като куче - за усмивка, за дума, за жест. Нищо не те интересува. Егото е притиснато между бедрата и черепът му е смачкан наполовина. Трепериш само при мисълта, че няма да видиш очите, устните няма да са в твоите.  Гърчиш се от страх и безумие, че той ще си отиде, завинаги, че повече няма да видиш лицето му на балкона, че няма никога да ти отвори вратата си или да премине през прага на твоя дом. Страх те е, както никога. Сънуваш кошмари, че си е тръгнал, че е изчезнал, че е завинаги, ах, как боли от тази паника, предшестваща края, който чака зад ъгъла.  
И изведнъж се отлепяте. Няма ви. Няма ме. Нищо не се е случило, не съм обидена, обичам те, както винаги и както никога, впрочем. 
Седмици, дни, месеци. Свързва ви само топла усмивка, мекия глас в телефона, животите вървят, ти знаеш - той е здрав, той диша, той е добре, той е щастлив... аз съм щастлива! Обичам го, както никога, обичам го и не искам да го виждам, няма нужда, кратки срещи са ми достатъчни - просто да знам, че е добре, здрав е, диша, добре е... той е добре. Сърцето ми е на мястото си и не искам нищо друго в живота си. 
И ето че един ден наближава вятър и изведнъж... той е... влюбен! Господи, винаги съм мислела, че ще умра, когато ми го каже. Но не умрях. Напротив. Той е щастлив, той е обичан,  от хубава жена, която ще го обича нежно и ще му готви вечеря. Ще му роди деца и ще бъде винаги до него. Той е добре, аз съм добре. Друго не искам. Ако щете вярвайте .)

29.05.2014 г.

Не искам думи халтави -  
преподреждам ги. 
Искам сянка да хвърлям 
и сянка да ми прави, 
някой хубав, в топлия следобед. 
Искам, спешна нужда, да почувствам, 
да се нажежавам. 
Но ето, че е равно, някак. 
Всичко - поносимо. 
Щастието е нататък. 
Щастие като тепсия.

25.05.2014 г.

дъжд, череши, топъл сън
груби думи
слаби хора
в ушите
звън
иска ти се да съм друга
не, не съм
аз от днес съм
непристъпен склон

20.05.2014 г.

грях

Той имаше най-красивите ръце, най-красивото лице и най-красивото тяло. Артист зад кадъра, криещ се в очите на перспективата и експозицията. Художник рисуващ със светлина. Бяхме от една и съща страна на обектива, влюбихме се, докато съзерцавахме залези и езера в дъната на очите си. Докато настройвахме фокуса, докато се чудехме дали бленда или диафрагма е правилното, докато улавяхме онзи момент, когато светлината е неуловима. Влюбих се като хлапак, побързах да избягам в тази любов, да се гмурна, да й се отдам. Стигнах  дъното на общото ни вълнение и скочих от скалата на нетърпението. Прекосих океана в сърцето му, потънах в живописните му ръце. Снимах ги, рисувах ги, давех се в тях и... изведнъж всичко свърши. Спря. Изчерпа се. Секна. Избяга. Не се получи между нас, казват хората. Не се получи... онази дива и немощна страст, която може да имаш с най-големия глупак, който е тъп като тиква и грозен като картоф. Да. Не се получи с този съвършен индивид, не се получи с тази безатмосферна хубост. Не се получи с тази мека душа, с тази тънка чувствителност, с това добро и честно сърце. Не се получаваше. Там. Сред чаршафите. Сред снимките и рисунките. Сред малката стая и хубавата кухня. И с ръцете му не се получи, същите тези ръце, които готвят, прегръщат, творят, вдигат те нависоко и ти подаряват най-красивия фотоапарат на света.
Избягах. Защото съм страхливка, защото се погнусих, защото исках да забравя. Избягах и потънах в най-грозните и груби ръце, които е виждало малкото ми тяло. За да се самонакажа. За това, че не можех да обичам съвършения. Заради това, че оставих кървава следа в сърцето му, сътворих грях, нараних едно същество, което ме гледаше с огромните си очи на еднорог, а устните му казваха, че ме обичат. Не отговорих, не се върнах, не погледнах назад.  Забравих адреса му. Изрязах го от живота си като от снимка. Изтрих го, блокирах го, предадох го. Не казах на никого. Не казах на себе си дори. Но никога не го забравих. Никога не спрях да търся лицето му сред тълпата. Никога не забравих странното му име, което остана като жигосано на бузата ми. Този мой грях, това влюбено момче, което стъпках с калните си кецове. И лицето му, което днес срещам на улицата и не мога да вдигна очи от паважа, а страните ми горят от срам. А той ме подминава без дори да ме погледне, но там някъде, отдолу под всичките пластове, там някъде седи онзи белег.

14.05.2014 г.

нагаждачи, 
транквиланти, 
изрусени кльощи и ебачи, 
артаджии, 
нотариуси, 
счетоводители, 
рекламисти, 
съдии, 
огнехвъргачи, 
гимнастички и зяпачи. 
бестфрендове, фотографи, 
писатели с кухо самочувствие,
журналисти и лапачи... 
трътки и врътки, 
хватки и батки, 
сашета, 
гошета, 
мамини златни... 
всички искат да ме чукат, 
още щом им се усмихна, 
за театър ми говорят 
и за всичките изкуства.  
с опашка им помахвам, 
после мисля да се вкисна. 
натфизджии, небеута, 
режисьорски мутри и педанти, 
фотографчета, калъфи 
и свободни радикали, 
чички в мерцедеси, 
стюардеси, 
музиканти, 
пловдив, стара зара, 
бургас и варна. 
килата майка, 
криско-дриско, 
пердета, 
духачи, 
колоездачи и свирачи, 
малки нацупени момиченца, 
държат в ръка кокиченца, 
с другата ръка показват средни пръсти,
дядо седнал на паважа, гледа и се кръсти....

12.05.2014 г.

play it on repeat

съучениците ми побелели
съученичките ми позабременели

дните се нижат
аз съм на стартовото стъпало
в животеца си скромен и 
единственото, което
искам е да спя под звездите

не пораствам, сякаш
но се издължавам
и в лицето
и в душата

не поглеждам през рамо,
както преди,
и все повече хора
хвърлям зад борда,
блъскам ги,

мъчно ми е само 
за тези, чиито сърца неволно
поробих
измъчват ме очите им
през нощите
и се моля
да успея да изкупя
грешките

11.05.2014 г.

мечта

пиша, докато гледам как две светулки си светят с половите фенерчета, една в друга. отлагам среща, заради среща с муза. възраждам се и умирам пред клавиатурата.  хубаво ми е.
прилепите долетяха, предшествани от малка катеричка по здрач. още са тук и птиците. кукувицата ми казва нещо. озвучават новелата ми със естествен саундтрак. някой горе ме обича.

10.05.2014 г.

...

някой чист и светъл, господи прати ми. уморих се да лекувам. станах черна, станах друга. някой светъл лъч, за мен, както мен изпращаш все при тъмните. да ми бъде стълб и свод, своя светлина да притежава, не да отразява, ами да създава, претворява... моята угаснала, почти.

1.05.2014 г.

чист хейт за вас. прясно доставен до дома ви.

 Толкова много нищо напоследък, че запълни всички тъмни ъгли и изпразни белите ми, напукани от стотинки, джобове. Вино и разговор, в който се опитвам да обясня какво усещам.  Изпитвам дупка, пропаст,  течение, което свежда погледа ми и една постоянна зинала самота. Не мога да я оповестя, не мога да разчленя езика си в тези думи и словосъчетания. Не се разбира. Излиза нечленоразделно, не достига, не го чуват, на другия бряг са.  Другост - изпитвам през повечето часове от съществуването си. Другост и страничност, въпреки, че имам навика да съм център и да центрирам. Всички са други, аз съм друга, няма сходство, няма сродство. Все по-самотно, на моменти дори невероятно, излюзорно съществуване, в което крача по централните улици и докато се оглеждам в хорскте грозни и поръбени от мъката лица, се чудя дали съм истинска. Това единство, на вътрешните ми органи, с вселената, не мога да го обясня  на никого. Това не единство на тялото ми с човечеството, на душата ми с енергията, която то произвежда, това също е неизразимо. Сливане с безкрая, всеки ден, от раждането до гроба. Кръст, на човекът роден сред тълпите и умрял заклещен между тях, по-самотен от всякога.
 Мразя ги. Всеки ден, методично ги презирам. Празните им кратуни, разтворените им ръце, в които искат да набутат, в каквато и да е последователност: хляб, картофи, кеефси, ракия, салата, козунак, боза, кисело мляко, сиренье, швепс или стриди, миди, риби, трюфели, паста, каберне, камамбер, суфле, жартиери, фондьотен, червило, био, майка ти скапана... Умрете, бе, не от друго, а от своите тщения, безсмислени прекъсвания и забравени прераждания.  Кухи черупки. Писна ми.