не ти ли писах коментар,
не се ли рових в плътта ти
до умозрително прогниване
на клетките
не спирах ли да дишам при вида ти,
а днес неуталожени препятствия
взимат връх
или вземат
но двете били еднакво правилни
а после мисля, мисля, мисля
за смъртта
и за всичко, което можеше
да се случи, ако нея я нямаше
и за всичко, което се случи,
когато Ти беше тук.
и за онзи миг, кристален, ясен, звук,
в който тихо падам, строполявам се,
колената ми разкървавени, а очите пълни,
гледам хората, които не се спират,
или пък ми подвикват,
или просто не забелязват,
че паднах, станах, продължих,
че асфалтът е топъл и мокър,
че всичко е безсмислено
и няма верни пътища.
освен любов, тиха, пареща,
под лъжичката.
любов, която кротко ти мълчи.
не накърнява егото, не иска прошка,
любов насипна, любов на бройка,
любов, каквато само ТОЙ умее.
Господи.
