на Л.

преди време един човек ми каза, че ще бъде в живота ми независимо като какъв.

любовник, брат, приятел, баща...
бях очарована... никой така не ме беше обичал.
но той ме беше излъгал.
искаше ме за себе си.
искаше ме диво и горестно.
а егото му растеше.
чудовищно.
ден след ден.
заедно с моята слабост.
заедно с невъзможността ми да взема решение.
между две човешки течения.

блъсках се и се уморявах.
като пъстърва с отрязани перки.
а когато най-сетне успях...
когато той вече ме имаше
когато бях само негова
той ме ревнуваше и от вятъра.

може би аз си бях виновна за всичко.
на една невярна жена не може да се има доверие.
може би недостатъчно му показах
колко ми е важен.
но това недоверие ни разпадна
на два отделни атома, които така и не се сляха в един.
и толкова болка се вля във вените ми, че
си обещах да се запечатам
да се затворя като мида
поне за известно време.

а днес срещам теб.
ти стъпваш на пътеката ми.
в един топъл ден.
закъсняваш, спомняш ли си?
повтарям името ти със списък в ръка
и те чакам...

минава време.
чудя се защо така ми се повръща, когато те видя.
дълго не мога да си го обясня...
после разбирам...
наричам го с името ти това чувство, което
слагам под възглавницата.
наричам деня си с твоето име.
и изгревите и залезите си.
и всичко.
а си бях обещала да не го правя.

страх ме е...
но ето, че престъпвам клетвата си
и дори се осмелявам да ти го кажа.
да те натоваря докрай...
да се разкрия докрай.
пък да видим.

а ето, че ти ми казваш
"не съм сам"
а аз вече го знам.

и ето, че те разбирам.
че сега ти си в онази моята невъзможна
ситуация
от преди време.

и този път аз искам да кажа
но без да те лъжа
най-сериозно и отговорно
че ми е все тая каква ще ти бъда -

любовта е най-доброто лекарство срещу егото.
искам да си щастлив.
просто е.
а аз да витая там някъде.
с присъствие
или отсъствие.

прекалявам с пълна сила
не зная кога да спра
и не искам
честно - нечестно
трябва - не трябва
понятията се размиват
като акварел с капка вода
и се нося по цветното му течение
между червено и синьо
между вечните думи
обагрени с цвят
който не прилича
на нито един
от познатите
досега

днес млади осемдесетарски лица ме гледат от чернобелите снимки на днешните вече поостарели. наши. родители. и господи как се изплъзва това време и колко всичко е бързо вече, не така бавно, както преди, когато имаше домашни телефони и времето спираше много често. сега времето се случва като вихрушка. като сезоните - примигваш и вече сезонът е друг. не искам да спираме времето, не. далеч съм от тази мисъл. но искам да не го изпускаме, да го държим като комета за опашката, с която можеш да полетиш навсякъде из вселените. и да не го пропиляваме. толкова е кратко. толкова е малко. а толкова много ни чака. работа и писане и усмивки и всичко... постоянното случване и стремежи. копнежи. любов. защото без нея не може. любов във всичките й откачени и невероятни форми. всякаква. задъхана, споделена или не, вълнуваща, трептяща, жива, дишаща, мигновена и нараняваща и бавна и бърза и пролетна и есенна... всякаква.

и отново е зима и отново протести, лайна, омерзености. и на мен ми е болно. и на мен ми е нетърпимо. и аз се чудя къде ще отида утре, когато завърша. след всичкия този труд и рев и мачкане и напъни и радост и сълзи и и и.... извръщам очи от всичко, сърцето ми не може да го понесе. буквално се разпадам от мисълта за това, което се е ширнало из България. а сега трябва да съм цяла, повече от всякога. да имам енергия и устрем.  бля-бля...

а ми е тъжно. и студено. и омръзнало.

но има едно нещо, в което вярвам. всеки избира къде да се роди и според мен (а не само според мен, разбира се) има относително знание за съдбата, която му предстои. относително, защото никога нищо не е докрай запечатано - тук, на земята е мястото на свободния избор. мястото, където можеш да изпиташ чувства, да изчистиш карма, да натрупаш карма. да решаваш. да страдаш. да обичаш.  и сам да си отговорен за това. и както надявам се вече на повечето ви е ясно - няма случайности, няма и да има. заради това мисля си, че не сме избрали случайно да се родим в България. поне повечето, които и след раждането си имат осъзнатост, защото вярвам и в това, че някои го нямат и никога не са го имали. но този осъзнат избор - да се родим тук, да живеем тук, той е лично наш.  и никой за нищо не ни е виновен.

говорила съм много пъти за личния свят, който си изработваш сам, за да оцелееш. ако го нямах, щях да съм умряла още преди десет години.