въпросителни

обърквам ли те със себе си, разбърквам ли те целия? карам ли костите ти да скърцат, да пукат... от облекчение или от омерзение?

далечните близости, все това ми е в устата. а така искам в устата ми да бъдеш ти.  не искам да те изяждам на една хапка, искам да те гледам отдалеч, как пристъпваш към мен - бавно и с лека стъпка, носиш се като миризма на палачинки в неделя сутрин. носиш се като малко корабче, хванато от вълните, люшкаш се насам-натам, а аз седя на брега и заравям ходила в пясъка.

стъмва се вече, залеза иде, чакам ли те още, малка лодчице с платна от цветни шалове?

спряло чувство, блокирано и сепнато от разстоянието помежду ни. толкова далечна е онази есен, когато чакахме да пуснат парното и се топлехме под завивките. сега не чакам нищо. имам си независим конвектор и шепа тишина. и чувството, че живея на края на света, там където очите ти са спомен и отражение в малкото ми огледало. гледат ме. мълчат, не издават израз или чувство. казват ми, че нищо не е свършило, а всичко е приключило. отдавна. още онази пролет, когато валеше сняг и попарваше напъпилите клони. а у нас увяхваха неизречени думи.

аз и фори светулката

в седми клас харесвах момче
много го харесвах
казваше се христофор,
може би някои го помнят...
тати му викаше фори светулката.
фори беше висок и със сини очи
никога не съм харесвала синеоки,
но
него го харесах
изглеждаше ми голям
а казваха, че преди
си имал по-голямо гадже
от класа на сестра му.

и аз си имах гадже.
но го оставих без обяснения
заради фори.
високия, синеокия.
въпреки, че не смеех да го погледна
толкова много го харесвах,
че като се прибирах вкъщи
не можех да си спомня лицето му.
помнех само синьото му яке.
аз бях от най-приказливите
но щом видех фори
и млъквах.
фори се върна при неговото
по-голямо гадже.
помня как се целуваха.
а аз ...
седях и ги гледах.

след години
(мисля, че вече бях
достатъчно голяма,
за да пуша цигари,
да пия водка
и да правя секс)
с фори светулката пак се срещнахме
той беше все така висок,
синеок
а аз вече не си гълтах граматиката
като ги видех.
смеех се много
и само след няколко часа
прекарани заедно,
вече се държахме за ръце

после дойде лятото
работех в кварталния бар
фори ме взимаше вечер от работа
и ме изпращаше вкъщи
понякога ходехме у тях
и гледахме филми със сестра му
и гаджето й
майка му беше приятна жена
и много ме харесваше
(като всички майки)
няколко пъти ходихме по разни вили
с мои и негови приятели
возехме се в коли по сто човека
пиехме
пеехме
палехме огън
а вечер правехме секс
аз и фори светулката
секс като вятър
като дъжд
секс на шестнайсетгодишни
меки
бели
слети
тела
и ръце
носни кърпички
тихи стонове
и развятите борове
после спяхме
голи
преплетени
а на сутринта си събирахме презервативите
и се гледахме с махмурливи очи
и глуповати усмивки

после дойде август
той замина на море
аз останах да работя
и така се случи
че когато той се връщаше
аз заминавах
пак на море
не се засичахме в града
за около месец
но имахме телефони
първите седмици си говорехме
тихо се целувахме в слушалките
шептящи и дишащи думи
и хрипове
после той не звънна
после аз
после забравих
и така... мина месеца
мина следващия
и всичко изтече между нас
без вопъл и стон
една шестнайсетгодишна любов
недоразбрана
и спъната.
която умря още в седми клас
но ние все пак искахме да я случим
и ето, че тя ни научи
че когато не се получава
просто не става.

и един ден се срещнахме
случайно на улицата
аз с мои приятели,
той с негови
и се поздравихме вяло
като съседи
като стари познати,
които едвам помнят имената си
уж.
и днес, когато вадя този спомен
е, защото ти ми напомняш
на фори светулката.
но не защото си висок
или синеок.
напомняш ми, заради това, че
когато не те виждам
не мога да си спомня лицето ти
(явно много те харесвам)
но и  заради това, че когато
не се получава...
просто не става.

опитвам се да не мисля, а в мисли се застопорявам,
в скоби се затварям
следвам невидими стъпки по счупен паваж,
следвам нещо в сърцето, което
не знам дали съществува.
нямам пред кого да го изкажа,
освен белия лист.


и не мога да повярвам, че не оставям отпечатък у теб
и се чувствам като ненужна хартия, която
още неизписана отива
директно
в коша
за стъкло.

букви, ноти, щастието е заседнало като бучка в гърлото ми и не ми се ще да го преглътна. някой горе ме обича.

немея пред клавишите. събуждам се с измислен образ в главата. 

високо, високо, високо... застани, не, ами вече си застанал. дигам глава нагоре, за да видя очите ти. разлюлявам се в неравновесие. къде е истината и къде нереалността, не мога да преценя. опитвам се да се отстраня, да погледна косо, да се застопоря, да помисля. блъскам се в собствените си стени и нося примирението за нещо умряло, преди да се роди. страхът те смазва, колкото и да говориш на другите да са смели. смазва те цялата неувереност на привидно вдигнатата глава и физиономията, в която потъва всеки случаен или не, но не и... той. 

градът мирише на мокро куче, на кебапчета, на хлъзгави тротоари. търся го сред стените от хорско омерзение. намирам бряг у себе си. разминават се влакове. като пропуснати срещи.

много искам да ме изчетеш докрай. бягам през глава от желанието си. забравеното сърце в петите, бързането по коридорите... седмицата ми прелита тайфунеста и се блъскам в парфюма ти. разтеглям секунди до вечности, чакам да зърна лицето ти. после се крия зад очилата и разтеглености на устните. слагам ръце в джобовете и кълча кълки към къщи.

всеки сгушен в собствената си вселенка

баем си 

на страховете

приятно и меко

се движа по улиците 

потънала в мечти 

и в собствената си усмивка,

в книга  намирам билет от влак, 

визитна картичка, 

листо 

и куп подчертани изречения

пръстите ми се сливат с нечии невидими, 

държали тази корица, 

сливали зеници 

със същите думи и смисли. 

бавно се прибирам от театър, 

крача към къщи 

настъпвам роклята си. 

усмихвам се на някой спомен, 

прелитащ

през главата ми. 

защо помъдряването идва така бавно и мъчително? удобно ми е сега у себе си, у дома се чувствам с тяло и душа, както никога преди. 

благодаря ти, Господи.