I think of you in colors that don`t exist.

11.09.2011 г.

може би и аз ще започна да пиша смислено, когато ми се уталожат копнежите поне малко. но този ден не искам да идва. винаги ми е било като на филм. незнам точно какъв жанр, но абсолютното кино. смислен или не, моят. който разширява очите на другите от очудване. вълшебствата, които си създавам, заобикалят ме всеки ден. преминавам през хората, улиците, площадите и никога не искам да спирам... искам да вървя...  да е тайфун,  поне още известно време. и не искам никой да се жертва, да си тръгва или да бъде задържан. искам да е ръка за ръка. като от онези гирлянди хартиените... които изрязваш с малка ножичка. и после разпъваш като пружинка.
знам, че един ден ще се появи нещо в живота ми, за което ще трябва да се раздам до последната си капка енергия и обич. а до тогава... ще е друго. ще съм си аз. и ще летим. и времето понякога ще е спряло. за дълго. и хората понякога няма да ги има, нито световете... ей така ще изчезват с дни.. без спомен.
23.06.2011
 
анонимният е спрял да спами, въпреки, че скоро се е почувствал като Героиня от Турски Сериал. много сладко. колко пъти трябва да обесня, че това е творчество, а не дневник. 
ако на някого му действа като балсам на егото, браво, радвам се. обаче... не това е от значение. не пиша тук, за да си изразявам чувствата, едва ли не, защото не мога да ги изкажа с думи лице в лице. е... има отношение към вътрешните ми вълнения, светове, към всичко мое, но не е биографична книга. и не ми е приятно като някой се рови тук, да търси себе си, буквално!... като да си търсиш физиономията на обща снимка на класа. 
един текст четеш го десет пъти и все може да ти се стори различен, а какво остава като го четат десет души, например? всеки си вади отделни строфички и им прави дисекция, както си знае.  непознатите по ще разберат какво аджеба съм искала да кажа!
четете и се хапете отзад!