Чета стиховете, белите, на разни блогини и така си мисля все повече, че писателите са егоцентрици. Така вплетени с хилядите си азове, в главата, заровени до дъното на сричките си и не виждат по-далеч от следващата си строфа, дума, буква. Книжни мишки сме ние  и това е жигосано на задниците ни, за цял живот. Нещо, което сам избираш и, в което сам се погребваш. Защото дори, когато не пишеш (а тогава е най-страшно), дори тогава ти пари на задника този белег, издълбан с най-твоите думи. И мисълта, че трябва да седнеш да пишеш и мисълта, че не ти се пише или обратното, че искаш да пишеш и сядаш и пишеш, понякога ожадняваш, но не можеш дори да станеш да си налееш вода, защото ще избяга онова, което го измисли току-що. И двете са еднакво трудни. Все ревем, че нямаме муза, а тя вземе, че се появи, когато най-сме смазани и нямаме сила дори за дишане. Но то е едно и също - дишане и писане.

близост

и всички сте ми такива приятели и ме обичате или съм най-важното нещо в живота ви или съм друга дума пълна с прах, торба, въздух, перушина.  да. обаче или искате да ми изпиете кръвта или въздуха или в най-добрия случай - енергията. и когато аз имам нужда, няма никой. заспивам с бялата ми котка, която никога нищо не иска и винаги идва да оближе сълзите ми... няма нищо друго. само тишина и аз, монитора на лаптопа, чукането по клавишите, буквите. дори цигари вече не ми правят компания, защото ги отказах. сама съм. сама се опирам на себе си и не падам. движа се, мърдам, всичко е наред. чаршафите ми миришат на мен и всичко е семпло. сутрините споделям само с някой лъч минал през рибите на пердето ми. но какво от това? всичко е хубаво. и в тази самотност няма нищо лошо. по-лошо беше, когато вечно някой ме притискаше към себе си, а аз исках да се откъсна и да бягам, бягам, надалеч, без да се обръщам и без да се завръщам. ще се повторя пак с това, че веднъж приятел ми каза, че винаги ще имам близък човек до себе си. защото съм такава. да, обаче близостта понякога е така едностранна, че просто не й се получава.

рохко яйце

толкова съм крехка напоследък. смалила съм се отвън и отвътре. толкова малко ми трябва някой да ме разплаче. толкова ранимо е всичко в мен. като рохко яйце се крепя, да не падна. и нямам нужда някой да ме гази с калните си ботуши. открита рана съм. на ръба на лудостта. любов ми трябва. не бледите й копия.

дракон

като "тегля чертата" и ти минеш под нея, е като да си се проврял през дъгата в " измисления ми свят, в когото не пускам никого". и няма връщане назад. излизаш, уж, чист и неомърсен, но винаги ще ти пари под лъжичката като се сетиш за мен. безразличие едва ли ще те наляга като споменават името ми. мамка му, такава съм. долна и гадна, да, мислете, каквото искате. луда и чудовище и всякаква. естествено, че така е най-лесно. всички. миналото. чао. форева, знаеш ли какво значи? мнооого дълго понятие е това. вечност и половина, както обичам да казвам. плакни сега очи в снимките ми и се самозабравяй в омразата си. не искам да чувам глас, не искам да виждам очите ти. край. е думата, която пасва най-добре.  напоследък много фитили запалих и много точки поставих. но така е добре. преминавам през етап от чистене, да.  не знам още колко ще продължи това, с разочарованията и всичко. но знам, в сърцето си, знам и съм сигурна, че следвам винаги себе си, защото не съм от хората, които следват месии. следвам сърцето и му вярвам. колкото и да боли. разпилях енергия за тези 28 години, колкото да захраня планетата. вероятно. ако трябва ще разпилея още. но знам, че ще дойде и моето време.  а до тогава, ще ви пилея всички с драконовия си дъх и ще ви паля, както подобава.