I think of you in colors that don`t exist.

10.05.2016 г.

на Дани

те са живи и силни са телата им, зад рамките на устните им тече текст.
те са живи и усмивките капят от зъбите им, те се смеят, плачат и се изправят срещу утринния ден. те са живи и животът е техен. животът за живите. те са живи и мускулите на ръцете им се опъват при всяко движение. телата разляти, сокове текнали, вените топли, косите меки. те са живи и всичко ще вземат в един миг. там, утре на площада, на пейките, в летните барове и в малките душни тавански стаи. те ще палят цигари, те ще свирят на китари, ще се влюбват, ще плачат, ще бъдат герои, ще станат известни, ще ги забравят всички... те са живи и могат, те имат лукса, нали?
само ти не... само ти не живееш. мъртвата ти усмивка ме гледа от корковото табло.
обичам косата ти, когато беше дълга и непокорна. развяла се като флаг на революция над усмивката ти. грееш, грееш и се смееш. само ти най-живия сред живите, само ти не си... само ти нямаш този лукс, нали? а казах ти... не си разбил още всички сърца за разбиване, не си изпил всички чаши до дъното, не си изпушил всички свити цигари... не си... казах ти, чакай има още момичета за обичане. казах ти, чакай, недей, има още време в което да падаш и да обелваш колене... има още море за гмуркане, още птици за достигане и още веднъж исках да те прегърна. силно, до задушаване, до посиняване и да ти кажа, че си глупак, задето те няма.
е, казвам ти го. сега.
те са живи, всичките и с най-живите сълзи плачат за теб. а аз ги мразя. мразя целия този живот, който не спира след като теб вече те няма. той продължава по най-наглия начин да ми навира живата си природа. продължават деца да се раждат и слънцето залязва и изгрява. хората страдат и имат наглостта да се смеят. а небето е все така синьо. и на пейката, където веднъж ти беше задрямал, докато ме чакаше, там ще седне някой друг, уморен актьор като теб и ще задреме. а някоя друга уморена като мен ще се спре и ще го докосне леко по рамото. и ще продължава всичко нали... ние ще се смеем и ще пием и ще пушим и ще се женим и ще се развеждаме и ще плачем и ще потъваме в депресия. а теб няма да те има да ми кажеш усмихни се, недей, не си заслужава, животът е жив и е за живеене. теб няма да те има да седиш на стълбите пред театъра и да гледаш топлата пролетна нощ. сам, със старите ти обувки, с няколко свити цигари... теб няма да те има да дойдеш и да ме целунеш ей така без причина, просто защото! защото си ти, защото си жив, защото е днес, а не утре и защото съм аз, а не някой друг... никога вече, сега в този живот.
но утре, когато всички изтлеем като свещи на задушница, утре ти ще си там и ще ни чакаш. с големите мечешки прегръдки. с целувката на топъл звяр. с очите бездънни кладенци, в които се давят сълзите на малките момичета.
толкова. нали. стига толкова за сега. всяко нещо с мярка. не можеш повече да дадеш, но и ние не умеем да взимаме.
глупави, глупави, глупави. а аз най-голямата глупачка сред глупавите. ех, ако знаех.... ако знаех, нямаше да те гледам така само отстрани с любопитство, щях да дойда и да ти кажа името си. а после да те хвана за ръка и да ти разкрия всички тайни в сърцето си. ако знаех. нямаше да се смея пред себе си и да те гледам с крайчеца на очите си. щях да ти говоря. и щях да си позволя да те обичам.
а сега.... е късно. до другото утре, до другата ни среща, ако има такава. лежи надеждата, че ще те позная някъде, някога. и всички на това се надяват. никой не разбра ангелското ти предназначение, докато не отлетя по същия ангелски начин, по който беше кацнал в душите ни.
дупка. имам дупка а мястото, където грее името ти в сърцето ми. не си взех сбогом. помня последната ни прегръдка. помня онзи ден, в който намерихме време. помня всеки малък миг и усмивките ти. и думите и спокойствието и хубавия ти топъл аромат. помня те. какво ми остава, на мен живата. освен да се мъча да не забравя. освен да тръпне сърцето ми от страх дали ще видя некролога ти на входните врати. освен да плача тихо в шепите си и да се опитвам да разбера защо... аз, смъртната жива. ти, ангелът, отлетял завинаги.