децата

казваш ми, че съм боец
воин
еквилибрист
балансирам между хиляда стола
люлеещи се във въздуха,
но никога не те забравям

поглеждаме през рамо
към есенните круши,
които
изпопадаха
в краката ни
от онази късна есен,
когато бяхме деца

а ти ме изпращаше до вкъщи,
бутайки колелото си...

сега се опитваме
да задържим онзи пламък
в усмивките
и през разказите
да увековечим
силуетите си,
привикнали на тъмнина

лисица без опашка

снимка ме усмихва днес.
слънцето.
ръцете на баба ми.
избягалото ми куче, което в 4 сутринта ме чакаше пред портата.
софия. силна, когато около теб са любимите. и сняг, дааа!
животът. ранното му оцеляване и късното зреене. 
мокрите ми обувки, принцесешката ми коса.
смехът на непознатите, притегателните им стойности. здравей? довиждане...
и буря в сърцето, но тишина усмихната на устните.
вървя като на филм и превъртам рисувани кадри в главата ми. стигам до последното ниво и поемам на обратно.
лисица без опашка идва на прага ми, гледа с малки очета, и аз я гледам. после си тръгва, умислена, уморена. къде ти е опашката... къде  я остави?