нямам какво да кажа за този великден, освен, че съм благодарна за живите ми родители. вкъщи - самота с козунак и перлени яйца от лидъл. роднини и ракия. малко смях с бабчето, дразги с тате, после пак... и това е. имам чувството, че сега, когато съм сама, всички са по двойки, но знам, че не е така. всъщност всеки прави същото, което аз в момента. яде, пие и спи. после пак. празник... празен празник. а беше, когато се смазвахме от работа и бленувахме ден спокойствие. и беше мътно, гузно, изтощено, знаеш, че след тези два дни свобода, пак ще те набутат в кафеза. а сега? кафезът е вътре, в сърцата ни, заровен дълбоко и няма да си иде, докато не го предадем на вторични. мътно чувство, мътни очи, отново. човек е така смешен, когато се пристрастява към страданието, към меланхолията. единствено светлото чувство ни отървава от тях и заради това именно скачаме в любовта като подивели. но сега и това не желая, така ме е грабнала апатията, че на всичко казвам "не, сега". просто спокойствие и споделени мигове. това искам. някой да ми дрънка на китара, да сготвя, да сипя, да полеем, да заспим. не искам секс, не искам страсти. искам да е тихо. тихи залези и тихи изгреви. нагледах се на фойерверки. стига.
