неслучаен минувач
случайно вплел се в теб и твоя свят
колко са тези, които успяват.
да намерят щастие
сред хилядите, милиони кални секунди и милиметри
слюнка, която случайно кацва на бузата ти, докато упътваш някой непознат
за улица или адрес. а после... колко са успелите да надминат себе
си и разкраченото его?
да се спрат, да запечатат онази
любов, за която всички сме чували, а тя е така нереална, когато срещу
теб седи само онова, което винаги те дразни. дразни те... "всички хора
ти се месят и не можеш да ги траеш, защото ти сам не знаеш от какво се
нуждаеш"...
вътре, дълбоко, заровено, предишно, прераждане,
конвулсия, система от звезди и космичен прах, който лапаш по време на обяд, вперил поглед в небитието и допушвайки
цигара. това ли е? а всичко, което ни вълнува до
степен умиление и го търсим, но то не идва или идва, за малко
проблясва като заря от далеч, после мрак и прах и скука и нищо. леглото е кадифено меко, само защото моята кожа е там и защото аз искам
да се свивам сама в него. мое собствено желание, себичната любов към
кожата ми, това ли е истината, за която говори и Той. Онзи, който
страдаше, а те му се смееха с присъщия за глупаците смях и не
разбираха, че един ден Той ще им диктува всичко. онова, от което са треперели,
когато са били петгодишни.
и в заключение, да, това е. Любовта, без
която не можем и която дори всяка едноклетъчна перхидролена главица
мисли и лелее. няма я, не защото не съществува, а защото ние
не можем да я повикаме. и не и не и не. докато не вземеш юздите, а
ако така си се родил, още по-добре. придатъците не съществуват, онова
двойното, което те допълва не съществува. съществуваш само ти и твоята
вселена и справянето всеки ден, умишленото живеене на живота по
най-добрия начин, това е целта, а след това се появява онази неземната
или никога не се появява. до следващия път, адио мио.
