адио

и колко пъти се отдава случай
неслучаен минувач
случайно вплел се в теб и твоя свят

колко са тези, които успяват.

да намерят щастие сред хилядите, милиони кални секунди  и милиметри слюнка, която случайно кацва на бузата ти, докато упътваш някой непознат за улица или адрес. а после... колко са успелите да надминат себе си и разкраченото его?

да се спрат, да запечатат онази любов, за която всички сме чували, а тя е така нереална, когато срещу теб седи само онова, което винаги те дразни. дразни те... "всички хора ти се месят и не можеш да ги траеш, защото ти сам не знаеш от какво се нуждаеш"...

вътре, дълбоко, заровено, предишно, прераждане, конвулсия, система от звезди и космичен прах, който лапаш по време на обяд, вперил поглед в небитието и допушвайки  цигара. това ли е?  а всичко, което ни вълнува до степен умиление и го търсим, но то не идва или идва, за малко проблясва като заря от далеч, после мрак и прах и скука и нищо. леглото е кадифено меко, само защото моята кожа е там и защото аз искам да се свивам сама в него. мое собствено желание, себичната любов към кожата ми, това ли е истината, за която говори и Той. Онзи, който страдаше, а те му се смееха с присъщия за глупаците смях и не разбираха, че един ден Той ще им диктува всичко. онова, от което са треперели, когато са били петгодишни. 

и в заключение, да, това е. Любовта, без която не можем и която дори всяка едноклетъчна перхидролена главица мисли и лелее. няма я, не защото не съществува, а защото ние не можем да я повикаме. и не и не и не. докато не вземеш юздите, а ако така си се родил, още по-добре. придатъците не съществуват, онова двойното, което те допълва не съществува. съществуваш само ти и твоята вселена и справянето всеки ден, умишленото живеене на живота по най-добрия начин, това е целта, а след това се появява онази неземната или никога не се появява. до следващия път,  адио мио.