всичко е размито и смазано. липсва ми говора, думите, смисъла. липсва ми безметежното ти очакване. засияването при споменаването на името. ровенето в старите снимки и взиране до болка в пропуснатите подробности. бенка на пръста, малка бръчица, която не познавам. бял косъм, скрил се точно зад ухото ти. миглите ти са някак равни. ръцете ти остарели, но все така топли и истински като самата земя. няма друг стих и няма друга песен. освен тази, която посвещавам тебе. искам да те чуя, да те видя, да ти говоря. после осъзнавам, че нямам какво да ти кажа. боже... толкова съм го говорила, писала, плакала, искала... вечер, сутрин, нощем, винаги 24/7... всяка първа и последна мисъл. изтече. водата и времето, което не лекувало, а правело безразличието. изтече за всичко. но не и за теб. единствената константа. единственото начало и край. там където свършвам и започвам. нямам го и го имам едновременно. и в дъното на най-досадните си мъки пак имам един пристан, на който мога да се опра. дори не го мечтая, отдавна, отдавна... само го имам като спасителен пояс, който ме пази да не се одавя и да не се разпадна. да съм цяла, да ме има, ако ти имаш нужда - същинска, физическа, всякаква... ако ти имаш нужда... от мен.
