на паветата пред входа, раковска, славейков, покойника. отъпквали сме с обувките си маршрути еднакви или различни. разминавали сме тела като малки нощни гари, които експресният влак подминава. докосвали сме ръце, устни, колена.  потъвала съм в прашните ти незалязли зеници. 

на същите места. видях те сам. мълчалив, студен, изгубен, тъжен. видях те на стъпалата, само крайчеца на якето ти. видях те в гръб да се отдалечаваш от мен. видя ме отдалеч, с карирана риза, пуша цигара и те няма в душата ми. видях те с нея. сливахте си очите и смеховете. тичах към изхода и не го намирах. бягах по стълбите и не чувах звъна на телефон в главата си. слънцето огряваше тротоарите, а звездите покривите и никой не каза и дума за нас. като всичко и то има нужда от шанс - онова малко нещо, наречено "нас." 

шансът се забави. не дойде и после всичко премина като токов удар, като последна дума в монолог, като чаша на нова година, забравена на прозореца, докато си пушил последната цигара преди да излезеш. и пръстите ми станаха на вятърни мелници, а твоите - течения, с които не спирахме да се препъваме. малки нощни страхове и желания, отправени към възглавницата ти. пия и не ме хваща. пия и се разпадам като счупената ваза, която трудно се лепи. боли.

но отминава. ден, седмица, година. всичко е жълто като прегорял вестник от слънцето. жълтее последната му страница, непрочетена.

изток запад север юг

в града
между тесни редове се губя
и стопявам
като последна захар
на дъното на чаша чай.
вървя и раменете ми сочат
световните посоки,
менят се, въртят,
за да се срещнат
с някой ветропоказател,
който ще забрави посоките си
и всичко ще се срине...
за момент.

Monday mood

понеделникът блъска по вратата на терасата, иска да влезе и да ми отнесе завивките. понякога имам лукса да не му отварям. понякога - не. понякога трябва да стана и да се срещам с хора, които не харесвам, да работя, да мръзна, да се движа между съществата, да се уверявам, че аз съществувам.  

отвсякъде профучават малки частички, спомени, блъсват ме, продължават. зимата е като камък на шия, когато балансът по сметката е небалансиран. но при стрес диафрагмата се отпуска еднакво добре със смях и сълзи. днес избирам да се смея. наужким, насила или с пълно гърло, ще се смея, докато прозорците затрещят и се спукат. ще се смея, докато камъкът на шията ми се отчупи и припадне. ще се смея с теб, с тях, за нас, на себе си, ще се смея. смехът е здраве. 

слушам една и съща песен, а после отивам да я повърна някъде.  дали, ако грозен си и думите ти с времето стават грозни, мисля си. но грозен вътрешно, защото външно просто няма как да погрознееш толкова.

Ти, Господи

не ти ли писах коментар,
не се ли рових в плътта ти
до умозрително прогниване
на клетките
не спирах ли да дишам при вида ти,
а днес неуталожени препятствия
взимат връх
или вземат
но двете били еднакво правилни
а после мисля, мисля, мисля
за смъртта
и за всичко, което можеше
да се случи, ако нея я нямаше
и за всичко, което се случи,
когато Ти беше тук.
и за онзи миг, кристален, ясен, звук,
в който тихо падам, строполявам се,
колената ми разкървавени, а очите пълни,
гледам хората, които не се спират,
или пък ми подвикват,
или просто не забелязват,
че паднах, станах, продължих,
че асфалтът е топъл и мокър,
че всичко е безсмислено
и няма верни пътища.
освен любов, тиха, пареща,
под лъжичката.
любов, която кротко ти мълчи.
не накърнява егото, не иска прошка,
любов насипна, любов на бройка,
любов, каквато само ТОЙ умее.
Господи.

на мечо

защо господ се отнесе толкова студено с мен? защо реши да ми отнеме най-скъпото? но казвам си, за да се утеша - "можеше и да е по-зле". а можеше ли, наистина? да. винаги може да е по-зле. повярвайте ми.

повечето хора са егоисти, неспособни на емпатия. мъката преминава през тях като вятър. не чуват нищо, освен собствените си мисли. простотията ги е направила празни, слепи и глухи за света около тях. смъртта от друга страна е безразлична и мигновена. оставя дупка след себе си. дупка, която бавно пълня със сълзи, ден след ден. и сякаш някой ме е напуснал или съм овдовяла. но знам, че виновни няма.

вчера заспивах с мустаченото му лице, гушкащо се, меко като нищо на света, а днес няма нищо от него. само белите му косми седят навсякъде по дрехите ми и ме съсипват. и на когото и да обясня, че детето ми го няма, никой не иска да ме чуе, пазят се от мъката като от чума. случайно да не се заразят с нея.  очи като дупки и устни разтягащи се в звуци, които нямат стойност.  но тези, които умеят да обичат са тук. има ги. с кратките съобщения, малки думи, които са всичко, в момент като този.

вечер заспивам с мисълта за розовите му лапки, които до скоро се простираха върху леглото. не съжалявам за нищо. нито миг, нито ден, бяхме заедно до последно и тези осем години бяха благословени от присъствието на котешкия ми ангел. даде ми всичко, на което беше способен, че дори и повече.  никога не поиска нищо, освен целувка. никога не ме обвини, не ме нарани, не помисли за себе си. винаги тук. чака ме. мекото котешко съзнание, което бдеше над съня ми.

всеки ден ще те търся и никога няма да се откажа да те намирам. и вярвам, че някога пак ще сме заедно. знам, че ще ме търсиш през вселените, няма да ме забравиш, където и да си. защото ти си моето сърце, препълнено до последно. ти беше надежда и дом, мека защита. ти, мое малко коте,  в което живееше мъдро звездно същество. има хиляди котки, които изглеждат като теб. но ти си единствен. вътре в пухеното кожухче, биеше малкото ти сърчице, биещо с ритъма на моето сърце.  ти, с твоите човешки очи и настроения. ти, с малкото си сериозно изражение, сякаш крепиш вселената на малката си космата главичка. ти, малък ангел, който изяде всички катерички в двора. накрая теб те изядоха и кръговратът се затвори. но това беше само земната ти обвивка. а другото никой не може да ми го вземе. то ще живее в мен, докато дишам.

ти беше мечокът-принц, който ме отвежда в далечни приказни земи, на гъба си. ти беше "малкото бяло коте" от детските ми мечти. ти беше летящо създание от "приказка без край". ти беше моят дракон и вълшебносъщество,  с което свързвахме опашките и мислите си и летяхме към залеза. ти беше космически, невероятен и неповторим, майка ти беше еднорог, а баща ти ангел. времето ни изтече. до следващия път. обичам те, не ме забравяй и знай, че аз винаги ще те чакам и търся.

драматургия

като разрушени атоми се притегляме един към друг, за да се срещнем по средата на черната дупка в главите ни. тя поглъща света, поглъща телата ни, мислите и емоциите. заступорява някъде в началото на началата. и приклещва с мокри пръсти малките ни мозъци. никога не достигнали се и никога не прозрели краткия миг, в който можехме... или пък не....
затруднено дишане, комплекси, ден след ден... и ето, животът е все по-различен. искам да ти кажа нещо, но не зная дори какво. не зная какво искам от теб. повече от нищо е.  празен звук, съдържащ мътни спомени, неудовлетворени мисли, колебая се дали са били истина... но истината е несигурно понятие, което блъска рациото до степен на измислица.
твърде раними, твърде слаби, твърде заслепени сме. и утрото е толкова далеч, когато сме на ръба на нощта. животът не е фабулната метафора на вчерашните ни творби. в живота рядко има учител, а инициацията е забравена до следващия ден, когато започваш нов сюжет. и в него персонажите са други. и все по-измислени и все по-нереални. и ти се сливаш с тях, докато се питаш кой теб те е написал и в чие великанско въображение живееш.

На Х.П.

вървях по пътеката между дърветата. от двете ми страни камъни, огромни, заровени до половината, те приличат на същества от друго време. само каменните им коруби се подават, те сякаш спят и ей сега ще станат, ще изтръскат гърбове от пръстта и ще тръгнат след мен. но не стават. продължават да стоят неподвижни, аз ги наблюдавам с крайчеца на окото си. кучето се шмугва между дърветата и леко ме докосва с опашката си. тича. вървя бавно, съвсем бавно... а боровете ми се покланят. поздравявам ги като повдигам поглед към върховете им, но от слънцето очите ми се насълзяват, гледам в краката си, за да не падна.

градът е груб хирург, ръждясалия му скалпел ни разделя през нощта, през деня... вървим притиснати един до друг и сякаш няма други хора на улицата, освен нас. ние сме същества изродени от собствените си мисли и желания. сънуваме копнежите си, а денем живеем заблудите си.

стигам до онази долчинка, където реката се смесва с пътеката, а един бор лежи между тях, проснат като мъртвец на тротоар. тихо е. няма звук. и се спирам... поглеждам те, а ти ме хващаш за ръката и прошепваш в ухото ми нещо неразбираемо. дори стъпките на мравките биха се чули в този момент, ако изобщо издаваха звук. чуваме плясък на криле и огромна птица преминава близо до нас, измъква се от сенките и се скрива в облаците. гората отново оживява. ние се гледаме, очи пълни с мечти и устните ни се притискат в сумрака. между мъховете сливаме дъха си и е някак топло... като в сън.

пресякох булеварда на пешеходната пътека, защото мразя да чакам на светофара. край мен профуча такси, което нагази в огромна локва, която се вдигна като стена покрай тялото ми, но не ме достигна. разби се в краката ми като морска вълна и само една-единствена капчица ме пръсна по бузата. не я избърсах, докато не се прибрах вкъщи. погледнах се в огледалото и видях, че тя е още там - малка и свита капка вода, смесена с кал от мръсните обувки на минувачите, с прах, със страх да не ни отнесе нещо, докато пресичаме на пешеходната пътека. страх, да не умрем преди да сме успели да се приберем, преди да сме изпили кафето си, преди да сме изяли вечерята си, преди да изпушим последния фас от кутията, преди да се разкъсаме в чаршафи, лъжи и обещания... страх, че ще останем забравени, никому известни, неуспели да напишем буквите си, които не са разплакали никого. и тази капка на бузата е сякаш сълза на някого, който е чел нещо мое и е плакал над редовете ми. плакал е и се е бърсал с ръкава си, но се е заплеснал и е забравил последната капка. смесена със сол от океаните, с пръст от земята и с костите на погребаните. онези, които вероятно са пресичали улицата и някъде на прашно и тъмно място... лежат и техните недописани хартии.

гората е тъмна през лятото и светла през зимата. есента и пролетта е като в килер, дрешник на младо момиче, където държи обувките и палтата си. мирис на кожа, тъкан и червило. забравените миризми на младостта. гората ги пази в себе си. тя не притежава, не задържа никого. не иска да знае от къде си дошъл и къде отиваш. тя е безразлична към сълзите ти, но умее да утешава с тишина. тя е светът, който никога няма да имаме. свят, зазидан зад стените на оправданията. свят, разлистен и откровен. свят, който не се отегчава и не изисква нищо.

вчера днес и утре

докато полицията протестира и задръства малкия ни град, аз съм зачетена в "архангел михаил", една пиеса на георги марков. вътре в нея един полицай показва полицейската си същност, въпреки, че през цялото време ни подвежда, че и той може да бъде човек. но не, той е бял архангел с черни криле. и остава такъв докрай.

слушам музиката от миналата година и някак задочно ме боли, паметта на клетките, които се скъсяваха от болка и разруха, година назад по същото време. спомням си... текста... и студените ръце, които мръзнеха из софийските улици и търсене, търсене... свят да ти се завие. и заспиване все някъде, с някой свой... с приятелските души, с които се бяхме слепили като дъвка за коса. и щастие, щастие, едно мътно-помътняло щастие, което винаги е на топло и винаги му е студено. все му се спи, а все не си доспива. и влачене на крака по зимните тротоари и търсене на усмивката, на онзи, който нищо никога не обеща... и тази тъпа тъпа тъпа болка в стомаха, свиване в спазъм, безкрайно съкращение на мускулите, сутрин обед вечер... и оглеждане във витрините, без някога да мога да видя истинското си лице... разпад в разпада... груби хора, груби вечери, стремях се като нощна пеперуда към лампа. кастрех крилца, мислех, че погребвам его, а егото ми беше нужно, за да живея. слабост, слабост.... отслабвам и не зная защо, китките ми са станали като на второкласник. от недоспиването е, мисля си и колко съм влюбена... толкова, че дори не помня лице, очи... черти, дрехи. само едни отразяващи очила, в които виждам себе си. колко точно. за кратко ми беше огледало. оглеждах се от глава до пети, самовлюбено тръсках косите си и се усмихвах с вампирски зъби. зъбите са зъби, за да хапят. показват се само за информация.
днес... 6 сутринта, сънено, сънено... го целувам и... няма зъби, няма тленност, няма егоизъм, няма смукане, няма сълзи, няма я онази тъпа тъпа тъпа болка.... само лек спазъм, защото напуска леглото и топлото му тяло отива на работа в тъмната сутрин... и аз отивам боса чак до вратата, за да го целуна за довиждане и за да му кажа пак колко.... и се връщам в топлите завивки, за да си доспя и не мога да повярвам на късмета си.... всичко в живота ми до сега е било временно. никога не се почувствах цяла до някого, никога не се успокоих, не се спрях, не повярвах, че може да е за по-дълго от временно... никога, до някога, до сега, когато той... спи до мен и ето го, той е ... хубав и цял и топъл и мой, изпълнен с мои неща, изпълнен с негови.... и наши. и очите му са пълни с бъдеще, с настояще... където съм аз. където сме ние. а всичко останало е глупост.

ден като ден

дори поетите днес са омерзени и повлияни от новините и от държавата. вечно случващият се хаос, вечното недоволство и поредната студена зима, която наближава. а аз колкото по-високо се изкачвам, толкова по-тъжна се чувствам. от деня, от улицата, от всичко. старея ли или съм преуморена.,. розовото е все по-рядко и по-трудно намирам прекрасното. но всичко отново и пореден ден е само момент. излетял, умрял, сбъднат сън. живейте така все едно сънувате, казва дон хуан. смело, решително. дори в сънищата си понякога забравяме да сме смели.

човече

най-тъжната песен си я пазя за най-тъжните дни. отмервам тъгата с тъгомер. крия се зад пердето в стаята и не мисля да си подам дори пръстчето на крака навън. когато ми е тъжно, плача за всички несбъднати сънища и за всичката болка, де що някога е била. смешно е. но сега не ми е до смях. сълзи събирам, не в капачка от ракия, а в капачка от шампоан, защото днес и топлата вода я няма, точно както усмивката ми. после си казвам, че съм неблагодарница - криворазбрана нещастница, която се тръшка за глупости. но накрая стигам до заключението, че това съм аз - тук и сега. чакам да пуснат парното, студено ми е, хладилникът е полупразен, а аз съм просто човек. малък и по човешки слаб.

сякаш искам, сякаш знам и сякаш искам да съм там...

и денят лети сред хора и прозорци... срещам ги анимационни герои, всеки в своя нарисуван свят
и аз сред тях
типажче
с цигарка в уста
и шал на рамената
пускам въдица пред фонтана на Народния
и се измервам в кривите витрини
на олющените улици
студено е,
допушвам, тръгвам...
днес не кълве,
но и утре е ден

излетяла сребърна частичка

колко много спомени,
а колко малко е сърцето да ги събере всичките.
сега живея с удоволствие, свалям шапка на вселената.
понякога се помещавам на мястото, където отиват изтритите букви
бързам, а съм тръгнала заникъде,
но се целя точно и премерено,
виждам само този, който искам!
вещицата е забравена и е престанала да съществува
няма я и няма да я има...

... и се търкулвам през очите си и през състояния,
които бяха... ти си въздух, ти си смисъл, ти си всичко....
а днес си въздушно прозрачен, не зная как изглеждаш,
отвикнах да гледам лицето ти
и помня само вяли очертания
седиш в периферията на зеницата ми,
никога в анфас, винаги далеч.
цветно петно или част от обувка,
объркана поза, неправилно експониран,
осветен филм,
излетяла сребърна частичка.

...толкова мъртъв, колкото някога бях и аз.

една любов, дошла ненавреме, се опита да ме убие.
една отминала гримаса, изкривяваща ъглите на очите ми,
се опита да се вмести в малкото ми тяло,
докато казваше, че нищо не опитва.
опит. опитност.
на поробванията.
сянка зад завесите, наместо слънце.
светлината е за телата гъвкави.
сянката спи при кошмарите.

всеки път, когато те сънувам е вик за събуждане.
страх от това да не ме сграбчиш отново за гърлото.
няма грешен път, каза ми.
всичко е простимо, казах ти.

после се сетих, че тези думи са крадени.
крадяхме думи и мигове като първите крадци в историята на краденето.

простих ли ти, се питам днес.
не зная...
по-скоро да.
но простих ли на себе си, слабостта?
ако днес бяхме мъртви, по-малко щях да тъжа.
в смъртта има упование,
а в живота винаги нов копнеж.

"Ще се престрелваме с думи, ще си пращаме писма, ще измисляме и украсяваме, ще те разочаровам, ще тропнеш с крак, ще съм безсилен, ще изтлее нещо, което дори не се е разпалило..."

пророчески думи, по-мъртви и от самата смърт. и равносметка, че всичко загубено винаги се намира от някой друг.

 

не си струва

усмивки на лицата, гледат ни през екрана. лятото пълзи към тъмната си дупка в която ще живее до другата година. все по-зрели, големи, силни сме. но в сърцата деца с окапани тениски. аз се спускам по пързалката на въображението, а ти ме държиш да не падна. срещнахме се през зимата. а ето, че зимата пак приближава прага ни. но сезонът е празна величина, едно нищо, натъпкано с нищо, щом ти си тук и ме гледаш с очите си - гора. 

поетите откъсват страници и зее музата - отворена врата. шумно я трясва на сбогуване. "за да ме помниш и да дишаш с мен", казва им. а ние не щадим думи и брътвежи, замеряме се с хартиени лица и се друсаме с писане, като първите хора открили дрога. не си струва да се живее, заради нещо, което не те поробва и не ти изстисква въздуха през дробчетата. не си струва да си тук, ако не гориш като последна клечка кибрит. 

Той

когато го видях за първи път, влязох в стая с много хора. усмихнах се и си казах името. единствен той от всички ми подаде ръка.

моят мъж е с брада. мека като космоса.
моят мъж коси трева. с боси стъпки и усмивка с разстояние между зъбите. моят мъж е от морето. и плува като делфин. честно!
моят мъж е висок точно толкова, колкото като се надигна на пръсти да стигна устните му.
моят мъж готви супа. паста, мусака и палачинки. знае как пия кафето си. и кои са любимите ми бири в класация топ пет.
моят мъж има очи като вселени. в тях плуват малки точици-планети.
моят мъж има бенка под дясното си око. разказва вицове и дори пише стихове. моят мъж е чисто вълшебство.
ръцете му са кресло. в което се сгушваш с причина или без. и можеш да потъваш, докато забравиш цял един свят.
моят мъж обича котките ми. а котките ми си мислят, че той е тяхно притежание. моят мъж обича кучета. а кучето ми понякога иска да му свали гащите.
моят мъж има най-хубавите дрехи. всичките му стоят хубаво. на мен също. обичам да заравям нос в карираните му ризи, докато потъвам в мечешките му ръце.
моят мъж обича да пътува. с малката ни кола летим през тесните селски пътища и махаме с ръце на бабките и дядковците.
моят мъж има сън на малко дете. и сутрин ми разказва сънищата си.
моят мъж е хем мъж, хем дете. а аз съм малка в ръцете му и голяма в очите му.
моят мъж ми подари платна и бои. обича да ме гледа как рисувам.
моят мъж чете думите ми и се смее на шегите ми. понякога иска да му разказвам някоя история по десет пъти. и не му омръзва да я слуша.
моят мъж го търсих дълго. през девет планини в десета. той иска да ми построи къща. а аз искам да е щастлив.

ще ме попитате къде е уловката? и ще ви отговоря направо. уловка няма.

месеците се търкалят като неумолими тежести спуснати по наклон и оставят бръчки под очите ни и смисли в главите ни. важните хора белязват спомените, неважните потъват в забвение. силата на думите ни се измерва в градуси на неустоими чувства, сърца и стремежи. търся хладината нощем и топлината след нея. повей на навъсен град. мисъл за свое тяло, до което да се притиснеш. празнотата на духа орязва радостта. засилва влечението по безпаметните мигове. светът е тясна дупка, в която място не остана. но понякога е урва, в която можеш да паднеш или да полетиш. хорските съзерцания на собствените успехи, надмощията на празните им егоистични глави и самовлюбеността, са се ширнали около мен. в тихата ми унес, в кроткото ми желание и копнеж да обичам вятъра, да съм здрава, да успея да опитомя дарбите си, с които ще мога да живея тук, по правилата на тази планета. успех. на неземните ми страсти. на извънземните ми стремежи. на душата, която не познава тленност и се храни с памук от мисли и емоции. успех и на земното ми тяло, което все още има нужда от сън, храна и вода. баня, ласка, дреха, клавиатура, посредством, която успява да изкара мислите си наяве. светът е безкрайна тегоба. в която се помещават безкрайни тесни души, които успяваха да ме мачкат с подметките на грозните си обувки. със залепналите си самовлюбености, с безсмъртния си егоизъм. извращения с думата любов. извращения в стихове. предателства, наречени с най-свещени думи. "обичам те" има вкус на телесен отпадък. здравей, семпъл живот. здравейте, рамки и груби хора, които ме оценявате. здравейте стиснати устни зад гърба ми и ръце борещи се за слава. но здравейте и вие - белите, бедните, храбрите и самотните. ненахранени и недоспали. скъпи мои, вие, които не се тъпчете с болка и зрелище. вие, които не сте от този век и от този свят. здравейте. вас искам и вас ще помня, някой ден, в мига преди да притворя очи за последно.

пак за Нея

с малките си нощни страхове борим се. крепим се на морски възли или на развързани миражи. и за любовта улавяме се като за пясъчна фея, дошла изпод земята, за да оправи комплексите ни. лъжем се, мамим се или гледаме реалността през стъкла. зад снимките ни и зад думите ни прелитащи нощем от една клавиатура към друга. фалшивите усмивки и прокапалите малки щастийца. зад които стоят тегоби, неразбраности и водовъртежи. смеем се седнали на топлия пясък, плискаме се в голямото синьо и в чашата си с лед се давим, докато не се уверим колко сме щастливи. а щастието е сияйно само в половинчати мигове и се стича над устите ни като лъжица с мед, която е бавна и скоро свършва. горчиво се редува със сладко. но всичко е илюзия - безпаметна и нетрайна като цялото, което ни заобикаля. в любовта се крият отговорите. но не в онази захаросана нейна същност, а в тази любов, в която са скрити фанфари, но и демони. онази любов, която вижда и в най-тъмния ъгъл на сърцето ми. онази любов, която не чака нищо, нищо не желае, а само прегръща, прегръща, прегръща и обича до дъното на обичта.

обгръщам те със сълзите си и със смеха си и се моля да не бъдем глупави.

локва

защото никога не носим
подарените бижута -
забравени в кутии, скътани в скринове,
те престояват там с години,
додето не ги намери някой
или не ги стопи пожар

това, което имаш
често е удобно,
но винаги на крачка
от крайно недостатъчно
и винаги си устремен
към нещо ново,
към кладенец, към връх
или към урва -
където да излетиш
или да се заровиш.

... очите ти са малка локвичка,
в която рядко плувам,
но често си представям, че се давя в нея.

напоследък времето е мълчаливо
имам само пишеща машина
и червило
сутрин в тъмното копая,
вечер с мравките дерзая

аз до теб не се допитвам
и лицето ти от молив
с гумата изтривам

времето е мълчаливо
тиха горест,
без печал
сякаш облаци прелитат
нямам данък, влог или бокал

пия с шепи от реките
и се
питам
това любов ли е?

ягоди и пъпеши

косата си скубя  и правя на малки фитили, 

които не запалвам, 

а оставям да се пилеят по вятъра. 

думите си изнасилвам,

пиша и пиша и мисля, 

че ще ми свършат запасите от смисли

през повечето време живея в отделна вселена, 

която поддържам с дим и вода

засилвам въображението си с трева

подаваш ми топлата си ръка 

и ме държиш будна - 

не успявам да отлетя 

в страната на нереалното, 

само защото искам да съм тук, с теб, 

в реалността,

която оцветяваме по свой образ и подобие

животът е като червена ягода сутрин - 

сочен и пълен с вкусове 

отхапваме го и се чувстваме по-живи от всякога,

докато пием, смеем се или говорим за филми

докато мечтаем как ще обзаведем бъдещия си дом 

и какви очи ще имат децата ни

живи сме

и сме заедно

денят е ягода,

а нощите са пъпеши.

Смърт на мишките и на малките мисли

отдавна не съм пушила така в стаята си, на светлината на лампата образите стават магични. вие се кълбото на дима и плете на една кука спомени от миналото. музиката ме държи опряна до стената. колко сладко е да си спомняш за болката, когато вече не си в неин плен. пипалата на забравата ме отведоха на сигурно място, чак на другия бряг. останало е само едно малко зрънце в корема, което е готово да прорасне, ако пак се появят наченки на страдание. но времето обвива в безразличие и любовта по невидимите ръце се стопи. хиляда нощи заспивах с безплътното лице на възглавницата си, целувах вятърните му устни и заспивах в прегръдката на небивалото. сега си мъртъв призрак на мъртвите копнежи. простреляни през корема, лежат на някоя пътека, далеч от мен, в друга вселена. път пореден аз съм спасена.

веднъж ми каза, 
не спирай да пишеш, 
аз отговорих, че ако това се случи, 
вероятно ще съм умряла. 
много дни вече мълча, 
а ти дори не ме попита жива ли съм.

разливам окончания, местя душата си от джоб в джоб и се нося на платната на видимостите. отвъд живеем друг живот, откъснати и вплетени еднакво. намирам се на разстояние, далечно точно толкова - колкото е  нужно. безметежност. от нищо необезпокоявани се вливаме един у друг. с опознаванията и с минутите, които летят. безкрайно дълга е нощта, когато съм далеч. а като миг отлита денят, в който съм при теб. намирам се в ръцете ти, намирам се у себе си. възпитавам и вдъхвам живот на мечти. сякаш всичко е по-лесно, а всъщност не. но поделено на две е товар, който не тежи. припомням си какво е любовта. и всяка вечер записвам новото й значение в тълковния си речник. до тук са около двеста. по едно за всеки ден от седмицата.

 Ф.

обичам те,

дори такъв

това си ти

не се изменяй

с онази твоя лековатост 

на израза и на усмивката. 

с ръцете  -  дейни, устремени

с устата - захаросана ябълка

с душата - трептяща и жива вселена

обичам те, дори, когато 

не знаеш, 

дали ме обичаш

дори, когато искам да си тръгна 

и да срещна друг

обичам те, 

не заради идеята, а защото се случи. 

случихме го

посяхме семена в сърцата си, 

посяхме се един у друг

излизат кълнове - ластари, 

които искат да живеят

със силата на всяко, 

току-що родено, 

със слабостта 

на всяка млада клонка

усмихваш се, четейки

зъби ме обкръжават, 

блеснали в усмивка. 

зъби, отминали дни. 

бляскави повърхности, 

счупени мивки в лицата ви. 

разтегнати кръгове,

така и не разбрах 

сърцето ти ледена висулка ли е? 

пропускаш лъчи през 

ситото на съзнанието, 

колкото да оцелееш, 

но не и да се разтопиш безпаметно. 

аз съм вода 

течаща 

по пролетните склонове 

на планината. 

вливам се в реките, 

тръгвам към световните океани. 

еластичното сърце живее хлъзгав живот. 

гмурка се в дълбочините си. 

достига тъмни и страшни пространства, 

в които не е влизал никой.

усмихваш се.

четейки.

да кажеш не понякога е по-трудно, от колкото да кимнеш с глава и да продължиш със съгласията. перфекционисткото ми начало ме кара да разрушавам въздушните кули в сърцето си. път пореден, път тепсия. път се шири и ме обгръща. компромисите не са на точното място, когато няма нищо друго, освен тях. пазенето на счупената ваза, няма смисъл. крилата да си кастря - не е в стила ми. не съм аз, когато марширувам под нечий чужд съпровод. засилвам се за скок и не зная къде ще се приземя и дали ще действа гравитацията и този път. понякога скокът не приключва на земята, а се заклещва някъде между облаците. търсенето и лутането не са еднакви стойности. аз търся и никога не се лутам. залутвала съм се единствено между чуждите артерии в стремеж да намеря капка чувство, породено от усмивката ми. когато не го намирам, винаги си тръгвам. на часа, на секундата.

тук съм

здравей, любов под лъжичката. пълзяща в корема ми и изкачваща върховете по хранопровода, трахеята, загнездваща се под езика и оставяща вкус на крем-карамел, след като съм целувала устните ти.

искам да летя с теб, да прескачам океаните като локви и да не се уморявам да откривам любими места по тялото ти. думите ти, зъбите ти, бенките ти... всяка малка част и затънтена улица в душата ти - искам да я обходя като откривател на нови вселени. дръж ме за ръката и ме изпускай само, когато ти стане горещо. а когато пак задуха вятър, аз съм тук.

времето най-сетне е хубаво, а аз съм замряла в собствената си кожа. непоносимо настроение. непоносимо за мен, непоносимо за другите. искам да изляза и искам да остана. искам да те видя и искам да те напусна. искам да се прибера вкъщи и искам да остана тук, в леглото ти, докато те видя на вратата. искам да ти родя деца и да се оженя за теб и искам завинаги да те забравя. искам да те обичам до последно и искам да те смачкам с върха на обувката си. искам да сляза до магазина и да си купя цигари и искам да ги откажа. искам да сготвя нещо, за да има какво да вечеряш и искам да изхвърля хладилника през терасата. искам да спя и искам да съм някъде навън до късно. 

но най-вече искам да потъвам в съня ти, да извирам през устните ти, да се събуждам в косата ти и да се заравям в диханията ти. и искам всяка нощ да ме прегръщаш така, както вчера. 

а после отново искам да си тръгна. и стъпките ми те напускат, заглъхват и забравят пътя към дома ти.

казвали са ми,
че искат да остареят с мен,
че аз съм тяхната душа-половина,
че цял живот са ме чакали,
че искат да гледат лицето ми,
сутрин на възглавницата,
докато съвсем се сбръчка.

казвали са ми, че съм красива, умна, неповторима,
че ако си тръгна ще свърши светът,
защото
в очите ми плуват образите на бъдещите им деца.

казвали са ми, че светът е празно място без гласа ми,
косата ми,
устните,
смеховете под възглавницата
и виковете на прага
 "ще се омъжиш ли за мен"
 "остани"
 "махни се"

"обичам те, мразя те, искам те, няма те, липсваш ми, обожавам те..."

всички думи, които могат да се кажат на жена, вече са ми казани.
ушите ми са продънени от обичам те
с цвят на прегорели глухарчета.

сега слушам моите думи. слушам гласа си. отвътре.
какво аз искам, какво аз обичам, с кого аз искам да остарявам
и на кого искам да прилича детето ми.

и се "притискаме в мрака - щастливи деца"
и не можем да повярваме
кога се случи и как...
ти.

спрежения

страхотна е жена ти,
мъжът ми е прекрасен.
с годините вървим към цвят и хубост.
крадем очите си по снимки.

обичам те.
обичаш я.
обичам го.
обича ме.
обича те.
обичаш ме.

щастливи сме.
това е всичко.

вселената ми снася думи. била съм някога в бяла стая, с измазани стени, сама, само с близкото ми тяло, толкова близко,  че станало мое.  стените огледално отразяваха виковете ми. не помнех къде свършваш ти и къде започвам аз. дълго си белил кожата ми - парче по парче, докато не остане само вътрешността, обвивките падат като листа на зелена салата. обелвахме душите, любимо беше да стоим голи с часове, голи само по кожа и кости и сърца. и чрез гласа ти, през очите ти се вливах в тялото ти. и се губех във вселената на сърцето ти.

извор на стихове от несбъднатото, извор на муза от някогашната болка и от спомените. от нищото излитат, озъбват ми се думи, премятат се като клоуни на сцена, тържествуват и се вплитат в телата ни - обгорени от паренето, забравили форма и цвят, нетленни, просещи милост. когато те няма страдам със силата на думите си и моля за прошка съвестта си, с ръце зад гърба и крака на колене. когато те има си преходен като дъжд по скулите, стичаш се и ме погребваш в някоя вада... толкова дни на насилие, толкова грубости, толкова нежности, а сега панаири, цветни и светещи, пробягват очертанията ти в съня ми, пробягват изкуствените ти ръце по гърба ми и си повече мъртъв, отколкото жив и си само спукано корито, в което поставям нотите си, до следващия край, до следващия нож, който ще забиеш в гърба ми. измолвам кръв от вените си, за да продължа да циркулирам, до следващото вливане на течност. някой зъл ми диктува строфи и искам да впия зъби в отиващите си мигове. безкрайно мъртви сме, шушулки, които имат нужда от чужда светлина, за да живеят. човеци със сърца, туптящи срещу утрото, посипващи главите си с невъзможности, пропиляващи дните си в очакване на влак, който е дерайлирал. и се губим като останки, като спукани балони, разпилени сред хилядите мозъци, пръснати по паважа на нашия груб град, който някога се опита да ни приюти в розовата прегръдка на зимната си смърт.

минути

далечен, стопи се като лодка на хоризонта. няма те. никъде. там някъде, със силата на истината, докато живееш, завладяваш вселената. на сантиметри от мен, а всъщност на друга планета. и никога е силната дума, безкрайна, без да се интересува от никога не казвай никога. сякаш са минали векове, а всъщност са само минути.

и само с теб ще вървя, 
през мъгли като сън в който вече съм аз... 
ще изгоря, невидимо, във вечността...

сутрин се къпя в зениците ти, топли и сънени, събличат обвивките ми, катерят се по раменете. вечер се затварям в дишането ти, в заспиването и помръдването на сънуващото тяло. обличам усмивката ти и ходя с нея по улицата. нося я  като шал, като дреха, обгръща ме и ме пази от ветровете на града. носиш ми въздух, топлиш съществото ми, обграждаш ме, заробваш ме, караш ме да плача и да се смея, събуждаш живот в клетките ми. потъвам докрай в думите ти и се давя във ветровете на точките в очите ти.

за игликите е време да цъфтят,
но снегът не мисли така.
както понякога аз и ти имаме различни мнения,
но все пак се срещаме по средата...
точно както снегът и игликите се срещат днес.
нарича се любов,
или сняг през март.
и двете - съвършено естествени.

цялото

изправени пред избори ежедневно, не разбираме кога достигаме до дъното на възможностите. винаги има още една лъжица тиня, която да поемем. заедно с няколко слънчеви лъча, за преглъщане. еуфории, нарочно извикан смях, кънти по стълбите. държим се за ръце, не се изпускаме. никой не е важен, никой!!! силни сме и умеем да пълним пространствата със смеховете си. мрачните демони оставяме да спят на прага ни. залостваме вратата, зад нея не прониква никого. тук, вътре, сме ние и всичко, което създаваме. сами успяваме да се разпердушиним. от думите. нищо не е истински страшно, нали? освен написаното в книгите... това са просто думи... тежки думи, виснали на вратовете ни. не значат нищо. никой не може да ти каже дали си или не си. ти... всичко е субективно. от субективност не боли. но лъжем се, пореден път, поредно втрисане и оправдания лежат на плещите ни. защо си тук? защо те срещнах?  какво искаш от мен? не беше ли достатъчно... това, което взе. насила или не. това, което дадох. цялото...

да не гледам това, което не харесвам, каза ми йода

светлината от дъната ми извира
и прегръща тези, които обичам

миналото мрачно пълзи към дупките си
оставя ми поуки
и страхове насадени в спукани саксии,
под прозорците

бързам да се спусна през преспите
на деня си
бързам към стопяването им,
към пролетните залези
на отсрещната планина,
от където виждам къщата си

реките се пълнят, препускат
сърцето прелива и моли за още сънища
идват неочаквано и ме поставят на колене
моля се и плача,
а когато се събуждам не помня лицето ти

дните - еднакви или различни,
окичени от зъбите ти-медальон
спускат се до глезените ми
и после нагоре към сънната артерия

вървежът е единствената истина,
която притежавам, която мен ме притежава,
която ме изпълва всецяло
и задвижва зъбчатите колела на
кроткото ми съществуване

не спирам и не гледам в друга посока,
освен право пред себе си,
където тунелът стига края си
и светлината ме поглъща

осми март е ден на мама и на моята пижама

скършен трафик в блога. улицата ме приветства. не мисля за нея. 

сгушена в миризмите ти. сгушена със свят на корема, проглеждам през прозорците на света. мисля за майка си, в деня на жената. жената, която ме направи жена. жената, която къртовски ме въздига, всеки път, когато падна. майчин комплекс. неминаващ с години.

първи път сега, спокойствие. няма истерия, няма задух. има нежност, боже, дори след като излезеш се трупа на раменете ми, твоята непоносимо нежна нежност. лесно ли е? да й вярвам. да й се осланям като на невидима стена. знам, че е миг и после наново. но нищо. 

пиша и пиша и с едното си ухо се ослушвам дали случайно няма да се прибереш по-рано. 

и се чувствам жена, до дъното на краката си, тук, в мъжкото ти легло.

мартенски хартии

сядам и те създавам от нищото. извираш изпод пръстите ми. впечатляваш с новата си  рокля. влюбваш се на първа среща. жениш се за непознат. изпитваш съмнение за красотата си. за ума си. приличаш на мен и на още сто хиляди. ето го него. седнал на масата в кухнята, сипал си е чаша уиски с малко лед, готви и те чака. прилича на него и на още сто хиляди. хартиени лица, добиват тленност, живост, ето ги, страдат или чакат. сериалени души. приличат на нас и на още сто хиляди като нас.

(мама ми казва "да ти сипя ли една чашка вино за вдъхновение? със салатата, която се яде с вино, преди обяд?" а аз още пия кафе.) 

потапям се и е хубаво. мишка хартиена, с мастило по лапичките. дишам и отново живея с листовете и чашата си с кафе. топло е вкъщи, мартенският сняг ни затрупва.

необратимо

слънцето грее и хора ме обичат. влизат в душата и е лесно да ги обикнеш. нежни и цветни, животът е хубав, когато се пресичат пътеки. ръката ми държана, очите пълни. забравям стиховете, които пишех, чета стиховете, които пишат. чета себе си наобратно. заравям се и се отривам. нови величини в думите и поривите. нова любов, нова и пясъчна. сипе се над главите ни като сахарски вятър. облепва ни със себе си. задръства артериите с карамелените си съставки. разлюлява банята сутрин, мивката и плочките се стичат като часовниците на салвадор. вечер спи на топло. приютена като мокро куче. 

и в тишината на спокойствието ми, в празничния ден в моя град, засичам стъпки. колко ужасно подскача нещото, на мястото за сърцето. колко далече си вече, замръзнал на другия бряг. и колко всичко е било подгряващо. като напиване преди рожден ден, като прибързани думи излетели, а ушите се правят, че не чуват. разсеяност. претръпване, преодоляванe в ступор. бледнее преди за сметка на сега. бледнеят старите филмови тела. бледнеят усещанията за цялост. сега... е друго. и е необратимо.

 между вчера и утре, заседнали без очаквания. и очакващи всичко.

обичам те и не те.
като спазъм в корема, дълбоко заседнал, неминаващ с години. сега достигнал пика си.
очаквам те и не те. всичко хубаво излита безпаметно.
ако искаш да останеш - остани.
аз съм тук, знаеш къде. има ме и ме няма. мога да бъда свободна, мога да бъда изискваща.
мога да бъда твоя и ничия.
мога да се прилепвам, мога да бягам на дълги разстояния.
мога да се захлупвам, мога да се откривам. мога да вярвам и да се преструвам.
мълча. мълча. мълча.
дълго.
и се усмихвам.
думите ти летят и се блъскат в лицето ми.
знам колко са празни. и чакам пълнежа им.
чакам знанието и уверението.
истината. лъжата.
захаросани копнежи.
удобство в ръцете ти.
онова, което ме направи така невярваща - сега бяга някъде в дните си. през глава или не.
хрумва ми мисъл, че сякаш ме е подготвяло.
за сега.
за някога.
страх ме е или се отпускам в присъствието ти.
немея. немея. немея. не вярвам.
но нямам нищо против да ме убедиш в обратното.
ако не... всичко пак е постарому. и има пътища.
за теб. за мен. за нас.

сънищата ме настъпват
с корави подметки и ясен глас
говориш в съня ми различно
наяве си мил
насън си друг

подсъзнанието - кофа, в която изливаш ненужното
излиза чрез образи-
дълги октоподски пипала
улавят ме мрежесто
полепвам в ръцете им

утрото - размазано
мирис на тяло, което обичам
отлепянето е дълго
и всеки тръгва
потапя се в деня си,
където само мислите за другия
витаят
до следващото утро

роз и гил са мъртви

Толкова много загубихме от обзалагане на сигурни неща. 
Животът е хазарт с ужасно малък шанс. 
Ако беше бас, никой нямаше да се хване на него. 

Рискувам ли те, имам ли те? Лутаме се като лодки от хартия по теченията на мокра река, която съсипва някогашните ни страници. Безпаметно летим и сменяме посоки. Държим се за ръце, а после се изпускаме. Гравитацията ни разнищва.  Хартиени са лицата ни, докосваме се с пръсти-уверения, че дишаме.

за разнообразие

скрий ме на топло
под завивките ти
отрежи ме от света
под топлата ти ръка
завий ме с желанията си
преобразувай ме
накарай ме да вярвам
в нас
в теб
в светлото сега

но не споменавай утре
то е хищно и раздира мозъците ни
на две


сърцето ми е заек
тича и не спира
спри го за момент
в хралупата на тялото ти
между усмивката ти
с разстояние между зъбите
между смеха ти и уверенията
че си само мой
сега и никога
съм твоя

думите ми са повтарящи се мотиви
излизат еднакви и различни
всеки път
независимо за кого са
направи ги твои
открадни стиховете ми за себе си
и изтрий това, което е било

страх ме е, но нека
сме само ние,
а другите да са мъртви
всички онези, чиито ръце
се стремяха към нас,
в миналото,
нека са спомен, разлистен,
останал
на задните страници
нека си ти
този път
за разнообразие
остани

чаршафи

аз

не 

съм 

съкращение на име в нечий телефон.

не съм буква, точка. 

дясна скоба. 

запетая, 

кавичка, 

многоточие,

лице от хартия,

бележка в нечий джоб. 

дишам, жива съм. 

с кости, кожа, коса. 

пръстите ми са еластични, 

а душата ми не е кашон.  

танцувам, смея се, плача, 

викам и често съм гладна. 

аз съм човек. 

знаеше ли го? 

не съм вчерашен вестник, 

който изчиташ на един дъх 

и ползваш за подпалки.

диханието ми сега напомня смъртността си. 

кожата ми, полепнала по чаршафите, 

задъхано живее младостта си.

светофарите с вгледаха в мен
зеленооки и почервенели,
тъмнеят, присветват.
жадни за улици, за вървеж
колелата се въртят световъртежно
изминават разстояния
от моя дом до твоя
залязват светофарените очи
прикриват се с осовите линии
завиват се със отраженията си
във витрините
и блесналите прозорци с пердета
на отсрещната улица.
вътре таваните отразяват
очите им
пренасят се между чаршафите
и улицата влиза вътре
настанява се между завивките
светофарите пооранжевяват
лази утрото към нас
трамваят тръгва

ти си космос. той е звезда в черното ти.

малка моя, ако ти кажа, че думите му, неповторими, които ти говори до сутринта, бяха думи за мен. ще те заболи ли, ако ти разкрия всички вплетени пространства, интимности, близости, копнежи, които ни отделяха безкрайно от вселената и ни караха да вярваме, че с него сме едно. предопределености. първата целувка, на пейката, на която седмици по-късно седяхте вие двамата. площадите, смръзналите се ръце се докосват, сърцето ни е едно и бие  с нов ритъм. на мястото си е. души-половини.
музиката, диханията, всичко, което споделяше с мен. той е така нежен, така крехък, в очите му плуват смърти. той е единствен, ти си единствена. думите ви. вашивашиваши!!! само вие. двамата. обещанията и не-обещанията. магията, притеглянето, малките, детски, плахи целувки. уверенията, че теб е чакал, уверенията, че ти си фея. нимфа. сълза, която се спуска по рамото му. вечер диша със спомена за устните ти.  ще построи цял нов свят - само за двама ви. ти си неговият дом, в който вечер, докато заспива, се сгушва на дивана. ти си космос. той е звезда в черното ти. проблясва и иска да се увери, че те има. макар и наужким, макар и за малко, откраднато. игрите, смислите, позлатените усещания, когато се засичате на светофара. аз знам, при теб е различно... всяка мисъл и стремеж. за теб е истинско, за него е световъртеж. има нужда от енергия, сам не свети и се зарежда от твоята. отразява всичките ти звездни пламъци. а после си тръгва. оставя те. немееща, нечакаща, нищонеискаща и вярваща. ще те заболи ли... ако ти кажа... аз знам, че теб и така те боли.

достатъчно.

Ф.

ако можех да си татуирам нещо от живота. музиката му, вълните. сняг през октомври. дългите залези. кратките изгреви. небето, тъмнината. тихите очи на непознатите. събуждането в неделя, заспиването рано сутрин. слънцето през пердетата. летящите риби в стаята ми. ръцете ти, ръцете ти... около тялото ми. гласа ти в телефона. дълги вечери. безпаметни срещи. любимите ми. всички, които ме въздигате и ме карате да вярвам. силата на думите ми. слабостта на чувствата ми. притегателните стойности. сълзите, които се спускат чак до шията. уморените ми очи. разсеяния ти поглед, когато си с мен, но мислиш за друго. мълчанията ти, когато не знаеш какво да кажеш. притесненията ми. треперенето. запалването на последната цигара от кутията. пукането на малкият фас, който ме кара да заспивам и да пътувам. звукът от непалеща запалка. смеха ти. космите по тялото ти. меките ти мигли. хъркането ти.

татуирай ми живот. боли, но мастилото оставя красиви следи. неизтриваеми.
честит ден, в който сме заедно. все едно какъв е. първи или последен.

ти си... жив, движиш се. вълнуващ. изричащ лъжи или си откровен. 

какво се крие зад сенките на миглите ти? какво се крие от другата страна на главата ти? 

има ли залези, които очертават тялото ми? скали, които напомнят за усмивката ми. стръкчета трева, стелещи се като косата ми по раменете ти. 

искаш ли да наречем с думата любов най-тъмните си мисли? искаш ли да се полеем с разочарования? искаш ли да бъда аз, за теб, сега и тук и никога повече? или искаш да остана, да се събудим, да летим, да се замеряме с нежните си думи и нехайните си копнежи. но любовта убива тръпката. застояването е вреден метод. но искам да ти подаря няколко хубави мига. поне. мигове-вечности, които ще носиш в джоба на сърцето си. мигове, които ще ме топлят, ако един ден вече те няма. мигове, които ще са само сън. но от онези, в които не искаш да се събуждаш.

лъжища. хора от хартия. изрезки от вчерашен вестник. бягам през пукнатините на паветата. веднъж в месеца всичко е тягостно. после изгрява луна. винаги.

копнеж прецеден през марля

глупави стремежи. хората са мръсна пяна. движат се по повърхността. във всеки аспект на животите си. замерят се с несигурности, прилепват се към светлината, когато не умеят да я произведат. съществуват и пеперуди. вярвам в крилата им. разцепващи въздуха непогрешимо. има ги, раждат се или умират. 

аз съм сянка, която хвърля сянка. копнеж, прецеден през марля. въздух, създаден за извънземни дробове. които не виреят на земната повърхност. изследвате ме, нагаждате се, там, отново на повърхността. разбирате какво ме въздига, какво ме сломавя и взимате-давате. учите се или ме напускате. не вярвам на никого. не вярвам на цепнатините, на многоточията. гнездата се създават от птиците. не вярвам, че няма две еднакви чувства. доказа ми го. емоционално изнасилване, водовъртежи, стискания за врата, ръце, разперени за полет. 

приютяваш ли се често у другите? когато нямаш дом, когато малката ти нощна самота натиска клепачите ти. и музиката се влива в разстоянията помежду ни. измамно прелестни. хартията се прави от вековни дървета. не я уважаваме достатъчно. наплескваме я с егоизми. сърбящи длани, меки течения, недоносени влечения. нямам нищо, освен себе си. и никой няма да ме има. сърцето е пън, обгърнат с мъхове. страхувам се от диханията ти. страхувам се, от всеки допир. наранявания. притъпени ножове, забиват се в гладката ми кожа. сутрин успяваш да се влееш в тялото ми, но заглъхва сърцето ми с първия пролетен сняг. един път така - друг път иначе.

мъртвото утре

искаш ли да те обичам
ще издържиш ли на силните тласъци
на придошлите бури, на отливите, на мрачните мълчания
на водопадите от думи
ще издържиш ли на смеха, който напуква прозорците
на сълзите, които наводняват стаята, пръсват дограмата
и потичат по площадите.
ще издържиш ли на инфантилните стремежи,
на вечно непорастващата душа
на дребните копнежи
и бруталната последователност в любовта

лекокрилото изглежда като пухен облак, но
носи у себе си гръм и мълнии

отвъд всичко, поетът ми каза, че
лесно се живее само с плакат на фолк звезда,
в кабина на трактор

отвъд всичко има планина от свобода
и никога не се събуждаш до една и съща жена


отвъд всичко... нищо от това няма значение.
случва се, движи се, върти се, няма ден с ден еднакъв
и ние се меним със скоростта на плувнали течения
ръцете ти са топли, живи, днес. утре е мъртво, както винаги

скитнически дни, преобръщания. радости на неочаквани места. топли длани, вселената е в равновесие. недоумявам и проглеждам. събирам се, претеглям. след дълги мъчности е лесно. след стиснати устни - широко отворени. усмивка. без задръжка, без задна умисъл, без посока и тежест. леко е. светя, оглеждам се в очи, чиито цвят е без значение. с форма на бадем, окръглено се вглеждам в точката. горе някой ме обича. тичам и подтичвам след забързани стъпки. смучещи със сламка се тълпят на прага, но си тръгват, когато спра чешмата. все се опитвам да мисля за равнопоставените персонажи и за гледната точка на антагониста. той. си. има. причини. не оправдавам. рационализирам. прерязана  е невъзвратимо сребърната нишка. децата изгубиха кълбото прежда в гората, прекъсна се пътят им назад. гълъбите изкълваха пътеката от трохи. 

а някой друг има камъчета в джобовете си. застла ги. малки бели камъчета. и обеща да поправи пластмасовото ми тяло и напуканото витринено сърце. не вярвам, че някой може да те поправи. но имам вярата, че сам умееш да се поправяш.  регенериращи се органи, пътеки, мокър пясък и вятър, който пътува надалеч. 

сняг се топи - реки и реки. мушнала съм се сама в джоба на усещанията си и не дишам. разлиствам светове на екрана си. търся слънце и пясък. търся мечта за днешното утре. търся и намирам смисли предимно. думите днес ме преследват като стари окуцяли войници от минал век. преследват ме с ръждясалите си пушки и дървени протези, вместо крака. никоганикоганикога е страшна и тягостна дума. безгранична и непоколебима. заливам малките пластмасови войничета с горещия си чайник. отпивам. има вкус на мента.  

аз съм скала, отново. ширнала се в небето, спусната между малките ти вплетени пространства. единствено възможна сега. дишам с музиката ти и се опитвам да вляза цялата в тази топла вода на тялото ти. да потопя и главата си. да се създам от дъното на този съд. бърза съм. на моята планета час е равен на години.

картите таро не лъжат. след въпросите и дългите отговори ми казаха истината. не исках да я вярвам. сега връщам назад и помня думите им. разминавания, разочарования, неосъществени проекции. и не смея да докосна тестето. а днес е време за гадания. свързвайте се с висшите същества у себе си, съветват същества от други планети. 

а свити в земната си повърхност, във физическите си проявления, не можем да откъснем души от телата си. преоткриваме устните си за стотен път днес. и не смеем да се начудим колко са меки и гъвкави. чрез езиците си се опитваме да се вържем на възел. чрез разтекли се сокове на телата. в тесни легла - тесни сърца. като цедка пропускам външни лъчи под завивката. надничам чаршафено отвъд тялото ти. освен съседите, успявам да събудя и вените ти. потича от безименния пръст на лявата ръка - по единствената вена, която води до сърцето. не е трудно да събуждаш лепкави усещания у другия. да го замеряш с миризмата си, да я полепваш по възглавниците, навсякъде по стените, дори и след напускането на стаята. прави те щастлив. това, че не можеш да ме прогониш от ъглите си. заспиваш и се прокрадвам в клепачите. завивам се с дългите ти лешникови мигли. като пролетни ластари на лозата - извиват се краката ми около съненото ти тяло. и умората в предсърдието тръгва към изхода. стенещо лечителство. вчера е безкрайно мъртво. и труповете са изметени.

лодки от хартия, карантия

храните ли се от вътрешностите ми. и от окончанията. богати са. контрастни. давам ви всичко - сърце, дроб, стомах. това са само карантии. който е тук за душата  ще каже само здравей. без устни ще го каже. ще мълчи. защото от думи се изринахме. преодоляхме се в неистини. копнежи и текстове вместо секс лъжи и видео. измислици-премислици. пространствени безсмислици. натоварени с горещи букви. парят с декоративен пламък. не остават белези от бързото събуждане. усмивката е иронична. зад ъгъла е друго. здравей, живот почти невероятен. почти прекрасен. прекрасност. чудност. нематериализираните ти лодки от хартия, корабокрушираха в брега ми.  и станаха на морска пяна.

не изневеряваме на стила си. виното еднакво - всеки път. думите еднакви, дрехите, жестовете, малките мимики. алеите, пейките, паметниците, заведенията за кафе, улиците. не можем да се променим, заради някого. обичаме себе си, предимно. обичаме звука от гласа си. да се завихря около телата, да се удря в тавана. сърца, които се оглеждат в огледало. никога не са само две. винаги надничат още, през ключалката. затишие за миг, щастие... и после пак. с мандаринка в джоба и шапката ти на главата ми, се прибирам към вкъщи. живот почти невероятен.