вселената ми снася думи. била съм някога в бяла стая, с измазани стени, сама, само с близкото ми тяло, толкова близко,  че станало мое.  стените огледално отразяваха виковете ми. не помнех къде свършваш ти и къде започвам аз. дълго си белил кожата ми - парче по парче, докато не остане само вътрешността, обвивките падат като листа на зелена салата. обелвахме душите, любимо беше да стоим голи с часове, голи само по кожа и кости и сърца. и чрез гласа ти, през очите ти се вливах в тялото ти. и се губех във вселената на сърцето ти.