с коженото си палто се возя без билет. модерна принцеса-клошар, затиснатa от обстоятелствата. но приятелите ми... без тях съм мъртва. 

истинските клошари на халите идват да си поговорим, усещат в мен безпределната ми безразличност към класите и кастите. смея се с тях, а в мозъка ми стържат бръснарски ножчета. опирам се на невидими стени и се мятам като нещо достигащо сушата. градът ме поглъща и изплюва, а пътят към дома е забравен. 

оставам бездомна, без четка за зъби, но с погребани илюзии.