пролет е и няма да потъна. слънцето ще ме дърпа към небето. ще се влюбвам  в стари и нови лица и ще кърпя дупките по сърцето си, докато не ми свърши конецът.

малката парцалена кукла, с дупките по сърцето. сама на ръба на пропастите в малката си парцалена глава. плаче, а после се свива на кълбо в стаята си и заспива без да избърше сълзите.

защо са такива хората, защо? питам мама, а тя не може да ми отговори.

не искам да съм сама, а всъщност никой не знае какво ми е днес. всички мислят, че съм добре. няма и как да знаят.
кой иска да ме спаси от себе си в четвъртък вечерта?
in days like this, when nobody cares, i'm trying to put myself under a glass lid, like the rose of the little prince. but i need a friend, not a glass.