tag:blogger.com,1999:blog-39604793185273272042024-03-13T16:31:51.149-07:00До утреА животът е миг! От вечносттаааааа...Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.comBlogger535125tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-82181599945489268682019-01-08T04:11:00.000-08:002019-01-08T04:11:35.409-08:00<div style="text-align: justify;">
<span style="font-family: "courier new" , "courier" , monospace;">колко е прашасало тук... това отвъдно пространство, в което вече наистина няма кой да те чуе. като в любимата ми приказка за кладенеца, в който викаш тайната си. или дупката в земята, която сам изкопаваш, за да погребеш някое свое чувство. </span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-family: "courier new" , "courier" , monospace;">е, днес няма нищо за погребване. днес е щастие. в най-пълния му смисъл. ако щастието можеше да се опише на страница от речник, до описанието щеше да има снимка на днешния ден. и никое притеснение, дошло на прага на дома ни днес, не е допуснато. стоят и чакат там грижите, тълпят се на прага и пият чай, студено им е. а у дома е топло, мирише на бъдни вечер, мирише на кафе и канела, на тиква и зелеви сърми, на джойнт. котките спят, всички сме заедно, всичко е добре. господи, как бих могла да не благодаря? </span><br />
<br />
<span style="font-family: "courier new" , "courier" , monospace;">търкулват се празниците и ето, че вече отброяваме ново календарно случване, предел, етап, година... отлетели са последните пет години. изгубихме ли си времето? има ли изобщо време? какво е всичко това, което изтича между пръстите и ни кара да се чувстваме стари. всичко е илюзия. времето го няма. стареят телата, но не и душите. душите тичат по морски брегове, докато телата се качват на такси, в премръзналия град. в душата е лято. там греят усмивки и смеховете не могат да затихнат. запознават се наново със смъртта. понякога тя ги плаши. но всъщност е стара познайница, няма страшно, нищо не се губи във вселената. пак ще се срещнем и ти ме чакаш на някой облак. клатиш крака и си запалваш цигара. </span><br />
<span style="font-family: "courier new" , "courier" , monospace;">никога не ни е скучно. и в най-тихите вечери, и в най празния ъгъл на портмонето има светлинка. дори в най-тъмната локва на улицата, дори в най-студения градус на зимата. и едно сърце, което е далече, но някои от ударите му нощем извикват името ми. събуждам се, защото знам, че мислиш за мен. там, където не сме, ни очакват.</span><br />
<span style="font-family: "courier new" , "courier" , monospace;">има някои трудности. но не бих ги заменила за други. те са си моите трудности. трудността на бита, трудността на характерите ни, трудността на съществуването в тленността. но какво са те пред порива на душата и онази любов, която все повече подава носле от хралупката си. желанието да се грижиш за друго човешко същество. да му носиш кафе в леглото, да правиш палачинки, да затопляш банята преди да се изкъпе, да му даваш най-пухената хавлия, да му отделяш най-хубавото парче от баницата, да го завиваш нощем, когато сънува, да си тук, за него, без значение от часа и мястото. да си мълчите. да се гледате зад влюбени, глуповати усмивки. </span><br />
<span style="font-family: "courier new" , "courier" , monospace;">всичко е толкова лесно. като въртележка с кончета. нагоре-надолу, усмихни ми се, забрави за другото, забрави цял един свят, потъни в очите ми, удави се в дълбокото синьо, завий се със зеленото. малките черни точици, които са пустинни бури, но още са много далеч. остави ги да се завихрят, да ни отнесат. и нека страхът да умре. нека да забрави, че се е раждал, нека замръзне в някоя шахта, нека изтече през улуците на старите къщи. нека се свие до размера на бълха и подскочи в друго измерение. да остави душите ни да почиват. да отварят очи, както в деня си на раждане и да проплачат като малки бебенца. но не от страх, а от радост. животът се случва, когато не се страхуваш. </span><br />
<span style="font-family: "courier new" , "courier" , monospace;">не се страхувам да хвана ръката ти. да ти обещая, че ще съм цяла, заради теб. аз вече няма да съм заек, гонен от лисица. аз няма да крия щраусово глава в пясъка. няма да се страхувам от вълните, а цяла ще се потопя в окото на бурята. ще я завихря, както си знам и ще я опитомя. ще я накарам да седне пред огнището. там има едно гърне с боб, което къкри. и питка, заровена в пепелта и въглените. тогава ще влезеш и ти, носещ още дърва, ще се поизтупаш от снега, котката ще измрънка в съня си, бурята ще се свие на кълбо и ще излети през комина. ти ще се сгушиш до мен, а аз ще стана да ти налея чаша чай.</span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-family: "courier new" , "courier" , monospace;"><br /></span></div>
Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-266550995889925472018-07-01T03:06:00.001-07:002018-07-01T03:06:13.734-07:00<div style="text-align: justify;">
тъмнината в светлата ти душичка, стопяваш ли я по малко, когато мислиш за времето прекарано на слънце? с мен и топлите ми ходила. с мен и студените ми ръце. с теб и въглените скачащи от огнището. и онази мечта за дъсчен под и бели чаршафи. яйца по арменски в пет сутринта. преспи, които се трупат пред портата и вече няма изход навън. светът е за двама, нали. и дори музика няма. само думи и хрипове. тишина смесена със скърцането на листата от книгата. гласът ти е мелодия, композирана за слуха ми. мълчанието ми е рядка скъпоценност, която успяваше да изкопаеш от недрата на най-тъмните ми места.</div>
Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-28341380130953720222018-06-18T06:42:00.000-07:002018-06-18T06:42:30.505-07:00обичам те майко на моята любов<br />
<br />
заради онази къдрица<br />
която се вплиташе в ума ми и в ръката ми<br />
дива лоза, поникнала в съседен двор<br />
тихо промъкнала се до прозореца <br />
и оставила сойките да свият гнездо в нея<br />
<br />
от теб излязла и развяла се в душата ми<br />
<br />
като флаг победен над вражеска редица<br />
като дъно на бутилка, пресушена с приятели<br />
в тъмна лятна нощ<br />
в която само<br />
огънят се огъва над колената <br />
и усмивките блестят<br />
и планината ни шепне<br />
загръща<br />
със зелени и сини шалове<br />
птиците протягат гърла<br />
полевките тихо се мушат в поляните<br />
a кучетата спят край стопаните<br />
<br />
и е толкова тихо<br />
като в майчината ти утроба <br />
където някога е спял той<br />
и е сънувал детството <br />
и е усещал ръката ти през тънката преграда<br />
която ви е свързвала и деляла<br />
<br />
и е толкова звънко<br />
като онзи негов първи плач<br />
който е извикал сълзите ти<br />
като гласът му<br />
който оглася хладните коридори следобед<br />
когато всичко е потънало у себе си<br />
<br />
и онази болчица<br />
която се настани<br />
след като притвори очи<br />
за последно <br />
като в онази бездна от приказките<br />
в която потъват наказаните<br />
завинаги падат<br />
надолу<br />
и все надолу <br />
<br />
бездънна<br />
като очите му<br />
сини кладенци<br />
в които рядко плувах<br />
но често си представях как потъвам в тях<br />
<br />
като усмивката му<br />
безпричинно наредени перлички <br />
извадени от ръцете на малка японка<br />
гмуркала се за прехраната си<br />
<br />
като ръцете му<br />
дейни и смели оръдия <br />
гърмящи в прегръдки и жестове<br />
изказващи това, което устата не може<br />
<br />
обичам те майко на моята любов<br />
<br />
заради всичката обич и мъка <br />
която не се побира в човешкo сърцe<br />
но твоето побра <br />
<br />
<br />
<br /><br />Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-20510868766710507552018-01-25T01:26:00.001-08:002018-01-25T01:26:48.792-08:00у домасъбуждам се, отварям очи, ето ме - аз съм. образ в огледало. не потъвай, държа се сама за гушата, да не припадна. няма, няма, няма. тук съм, аз съм, цяла съм, спокойно. търся музика да си изпълня веничките. мамо, всичко е наред. прибрах се у дома.Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-16915349032129543682017-11-21T06:15:00.000-08:002017-11-21T06:15:48.078-08:00мрачини над слънчеви поляни<br />
а така да искам нещо да ме озари<br />
може да не е така гръмовно,<br />
просто лекичко огряване <br />
да изчисти всичко, дето все не съм успяла<br />
да покаже пътища<br />
но усмихвам се -<br />
ще трябва аз отново да подреждам<br />
и в тишината да се вглеждам<br />
както винагиDohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-37217829460428826172017-08-21T02:42:00.000-07:002017-08-21T02:42:15.248-07:00искам да съм нежна, тихичко да стъпвам. (в теб) да не се препъвам, кокалчета в ръбовете да не удрям, с ах и ох и... леко да се нося. по небето. да съм над нещата. над самото нещо. да съм тиха и дълбока, да простра сърцето, да не ми излизат бръчки от усмивки. да умея огън да запаля, но и да гася пожари. да съм кротка като кравичка в полята, да пресичам само на зелено... да не си разливам чая, да не си лекьосвам дрехите, да не съм така порочна, зла и глезена. да съм весела.Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-19976158107901387362017-07-12T00:13:00.001-07:002017-07-12T00:13:28.996-07:00детствоключалка<br />
и празен път<br />
тихо е у мен<br />
не чувам нищо<br />
прозорците ме отразяват<br />
и няма никого<br />
котлоните ми се изпречват<br />
вратата на хладилника<br />
и блъскам се в тези стаи<br />
като призрак<br />
дали сега, сега е<br />
дали пък няма друго<br />
и вчера беше ли реално<br />
а утре<br />
за него нищичко не зная<br />
във вторник бяхме на театър<br />
с мама и с татко<br />
а после в баба на вечеря<br />
сега кой ден сме<br />
и утре скоро ли е<br />
нещо в гърдите ме натиска<br />
ключалката<br />
е мъничка<br />
и тишината също<br />
<br />Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-86617343237217985982017-04-29T06:53:00.000-07:002017-04-29T06:54:11.762-07:00<div style="text-align: justify;">
пътувам. навътре в себе си, за да те срещна. там си. тук. седиш в едно закътано кътче и ми се усмихваш. ароматът ти препуска през главата ми и меките ти мечешки ръце. и всичко, което старата познайница ни взе, когато взе теб. тя, смъртта, си избира хубави лица, понякога. има вкус. любува ли се на очите ти тази старица? разсмиваш ли я сутрин преди да тръгне за работа, както разсмиваше мен? прегръщаш ли я, както се прегръщахме? замълчаваш ли, когато се усмихва. гледаш ли я тайничко и крадешком? искаш ли да я изпращаш до вкъщи? говорите ли си незначителни неща, следобед докато пиете кафето на слънчева пейка. за зодии и за имена на баби, за предчувствия и спомени от детството? пишете ли си кратки стихчета за добро утро... </div>
<div style="text-align: justify;">
липсваш ми. това и тя не може да ми вземе.</div>
Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-15141346945823573432017-03-22T06:42:00.000-07:002017-03-22T06:42:40.905-07:00първо четене на тайни<div style="text-align: justify;">
и ето. тъмнина е и те започват. моите думи в техните устни. моите чувства, моите песни, моите мигове на тъмнина и светлина. говорят ги. изминават разстояния от душите през устите им, та към ушите на всички в залата. онези тайни, които не изговаряш с никого. те са тръгнали по своя си път и вече са достояние. срамно е. мъката и най-тъжните ти копнежи сега летят на всеослушание. онази черна и тъпа сяна, която се настаняваше на корема ти. онези светли, никому ненужни стихове, коите се стелеха над чаршафите ти. онази недоизказаност на загубата, на мъката, която покри с потното си тяло целия свят, когато той си отиде. онези мигове на взаимност, спомен, който пазиш на дъното на душичката, с времето закътани, потънали под пясъците на мислите. сега изровени от актьорите, хвърлени в очите на непознатите в залата. запращяли под натиска на гърлата им, преглътнати от техните собствени кошмари и стиснати самотии. </div>
<div style="text-align: justify;">
тихо е, аз не дишам. слушам и гледам с отворени очи. задържам сълзите в носоглътката. и плахо се извъртам, едва-едва чуто, тихо, загубила усещане за всичко... се оглеждам в светещите лица на хората. очите им ме отразяват. те отразяват думите ми. очите им блестят и не примигват. застинали са. </div>
<div style="text-align: justify;">
като зайци. </div>
Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-22175325064970557962017-02-15T14:13:00.001-08:002017-02-15T14:13:39.650-08:00бащицибащи, сега ви моля - дръжте се.<br />
<div>
не му е времето. </div>
<div>
не оставяйте сами децата. </div>
<div>
някои сега си тръгвате, </div>
<div>
други след години. </div>
<div>
мнозина вече сте напуснали. </div>
<div>
животът, къщата, съпругата.<br />
<div>
но дръжте се. </div>
<div>
животът е сламка в плетена шапка. </div>
<div>
лесно се увива, лесно се къса.<br />
<div>
бащи, не бързайте да си отивате. </div>
<div>
сега, когато... просто нужно е. </div>
<div>
да има рамо бащинско. </div>
<div>
за децата и жените ви. </div>
<div>
бащи, не ни напускайте. </div>
<div>
нали сами от своите бащи си знаете. </div>
<div>
това не се преглътва лесно.</div>
<div>
онази дупка, дето зее, </div>
<div>
не се запълва с ничия усмивка.</div>
<div>
бащи, недейте, още. рано е. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
в неделя сме на погребение.</div>
<div>
<br /></div>
</div>
</div>
Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-19669601446591424482017-01-21T03:45:00.000-08:002017-01-21T03:45:23.315-08:00<div style="text-align: justify;">
кристали на масата и тихи медни звуци от гласа ти. всичко свети и е ново. ние сме сами. сами на света, сред една картина, която ни гледа от прозореца. пейзаж, по-уморен и застинал от самите нас. но ние не я гледаме. ние гледаме един у друг и това се е случвало и преди, вероятно. но всъщност сега не се случва. то е мъртво. тихо, смъртно и човешко. а сърцето изисква и лети към онова най-безкрайно горе, отвисоко иска да гледа и иска да е птица. останалото немее. "къде сме ние, къде сме ние..." пита ни боуи. тук сме, тук сме...отвърнах му. докато ни има, нали? докато сме живи и е чудо целия този кипящ живот, който все още се случва напук на всичкото... и няма значение къде сме, кои сме и докога... не. няма. </div>
<div style="text-align: justify;">
значение има само еластичната ти ръка, която си проправя път към моята.</div>
Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-62477025149186879152016-11-25T00:26:00.001-08:002016-11-25T00:26:41.780-08:00"реалност"<div style="text-align: justify;">
отминали мъки. влечения. затворени стаи сега, наместо открити пространства. виковете пазим за утре. когато ще има време да крещиш. дописвам себе си и вече не ме е страх. в битиви мирише. другото е само спомен. усмивка напомня за друга такава. скътани чувства, заключени на най-долния пласт. не помня какво е било, помня само усещания. всичко е наред. аз съм наред, ти... обичам те, обичаш ме, има смисъл, другото е глупост, лайно, несизаслужава. но това спокойствие не произвежда нищо, освен комерс. комерсът плаща сметките. празно, глупаво, недоспало, омерзено. сякаш се връщам назад. пари, пари, пари... нямаш време, имаш пари, имаш време - нямаш пари. искам да изляза, да изляза.... да се махна, да изчезна. благодарна съм, имам си всичко, ти си тук, но... винаги нещо, някога, някъде... нищо не помага, няма как, знам какво ще помогне, но няма кога, няма няма, няма.... на моменти мразя всички, не се сещам за друго, измислили сме кривата круша, не можем да я домислим, секретарвстваме, няма смисъл. има смешни хора, смешни идеали, няма думи, всичко е лайно, не мога повече, не искам, няма, няма, няма, няма да си го позволя този път, ще избуша, ще потъна, но няма да стане, няма да седя и да гния в главата си, в душата си, във всичко. мечтах си го, години наред, не се получава, още колко? " сега е хубаво, сега е страхотно." лъжа. илюзия. тотален цикъл, всичко трябва да се промени, из основи, да се изчисти, да изчезне, да го няма, да умре.</div>
<div style="text-align: justify;">
да изчезне, да се зарови, тая глупост. обувки, дрехи, джънк фууд, лайна...няма смисъл, нищо не е важно, земята ми си пустее, къщата ми непостроена, децата ми неродени, не искам да съм тук. искам теб и рекичка, да работим - после да почиваме. да сме заедно, да се радваме, да сме тук, щастливи, стъпили на земята, заровили ходилата в пръстта, всичко е прекрасно. от нас си зависи, няма друго. капаните сами си ги ковем. мишки под земята крият се, трупат се, а ние се търкаляме като малки гевречета.</div>
Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-51044907216478770242016-11-06T02:54:00.002-08:002016-11-06T02:54:36.371-08:00задушница<div style="text-align: justify;">
помня как спях до топлото ти тяло и сънувах вълни. споделях ти сънищата си на закуска, а ти ми каза, че това е знак за промяна. промяната дебнела зад ъгъла и изпълни кокалите ми до последно, замая ме и забравих къде са очите ми. понякога се връщам назад, там при онзи спомен, който е отдавна погубен... или пък не?</div>
<div style="text-align: justify;">
сега имам всичко, толкова голямо всичко, че всяка нощ се будя със страх в гърдите. ами, ако си тръгне, ами, ако е лъжа?</div>
<div style="text-align: justify;">
рядко успявам да се отпусна и да си спомня, спокойствието, когато нямах нищо. но съм забравила вечните ми търсения и сълзи, вечното самотно съществуване на ръба на леглото и на ръба на поредната пропаст, която сама съм си изкопала.</div>
<div style="text-align: justify;">
днес си спомням мъртвите. сякаш са тук, а ги няма. независимо от деня се събудих с мисли за топлите ръце на баба ми, за аромата й на бадеми. спомних си селото, живо и пълно, а сега... мисля го само. как ли мъждукат тихо печките в забравените от бога къщички. как ли вечер присядат в кръчмата, отмалялите от самотата и старостта. как ли не говорят за нищо, гледат мухите и телевизора и вече им е уморено дори политиката да коментират. а беше време... а дали пак ще бъде? времето е неуморно, в това да съсипва нас. неумолимите минути се търкалят, а само на котката й е все тая.</div>
Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-16899921703258383352016-10-13T02:41:00.002-07:002016-10-13T02:41:51.756-07:00Д.<br />
галя застиналото лице на монитора. вечно млад ще бъдеш ти, сладкопойна чучулиго. вечно ще ми се смееш от спомените и никога няма да остарееш. надзърташ зад пейките, усмихваш ми се от всички места, където сме се погледнали. времето е безразлично, но в мен винаги ще има място за теб. всички може и да те забравят, може и аз да не помня след години как изглеждаше, но... винаги ще помня духа ти, онази сила, с която се движеше из града ни. винаги ще си тук, вътре, на топло, прибран, между устните ми и очите... и някога пак ще те прегърна, в друго тяло, с други ръце, но онова, което ще пазя отвътре, ще помни, ще знае, че това си ти.Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-14731637708535907222016-10-05T14:04:00.001-07:002016-10-05T14:04:37.899-07:00<div style="text-align: justify;">
разочарованията дебнат като котки пред прага и понякога е тясно. не им се давай, всичко е илюзия, глупост, не си заслужава, защото небето знае значението на всичко и няма нужда от друго. "издигам се в очите на слепите", ми каза мама туша. аз пък падам в очите на тези, които дори нямат очи. времето никога не е загубено. просто е разпръснато, несъсредоточено. </div>
<div style="text-align: justify;">
нечестности дебнат като сенки на тротоара. шелдън каза, че вече знае, че не сме в матрицата, защото храната щяла да е по-добра. храната си е добра, защото живеем на такава географска ширина. но освен за храна и любов, за друго какво си струва... за меката опашка на котката ми, за хубавите очи на мъжа ми, за топлината на къщата ни и за припукването на грамофона вкъщи. никой не може да ми вземе това, което нося у себе си, ако ще да се разпори отзад.</div>
Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-63230317541029421352016-09-19T06:05:00.002-07:002016-09-19T06:05:37.220-07:00тук съм<div style="text-align: justify;">
загубих се в това последно лято, което не приличаше по нищо на лято и пак не беше зима, нали? сега вълшебно, от много дни насам се връщам при себе си, успявам да се намеря. и леките мигове, заради които съм готова да отварям очи сутрин се срещат понякога трудно, понякога никак. но е достатъчно меката муцуна на принцеса леа, полягва на крака ми с рунтавата си опашка и ето, че пак съм жива. преболяла няколко кратера и две-три великански разочарования от всякакъв тип. все пак нищо не си заслужава освен идеята, че си жив. незнайно защо е толкова трудно, но все е с причина. книгите забравих, а само работа и дори, когато не съм на работа пак съм. но щом срещам приятели, още ме бива, щом още се възторгвам от дребни неща, още мога, щом взимам книга в ръце най-сетне след толкова месеци, а после сънувам в стихове, значи още е там, онова мое набодено с кърфици сърце. </div>
Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-22223753696350207342016-09-16T01:34:00.003-07:002016-09-16T01:34:38.412-07:00класпомниш ли, помниш ли? първите дни като пясъци се разместват в усмивките ни и всичко мирише на приключение. помниш ли, помниш ли... първите думи, разменените звуци, устни летят в споделяния. и часовете заедно под покрива или под звездите. бяхме си ние, осмината, бяхме си ние от първия миг. колко щастливи сме, ние сме долни негодници, поръбени от щастие, че се срещнахме...Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-55056831369581578272016-08-27T11:30:00.000-07:002016-08-27T11:30:00.857-07:00<div style="text-align: justify;">
текстовете са буквални, значи скучни. човек не помъдрявал, ставал все по-безразличен. стъпила съм точно на тази права и не искам да бъде финална или съдба. искам да се позная, да се намеря, да се върна при себе си. не искам да е по стария изпитан метод с отлепяне на кожата, с ампутиране на сърцето с нож, без упойка. искам да е мълчаливо, без фойерверки, без проклятия, думи изкрещяни в ушите, сълзи, колкото да напълнят олимпийски басейн. тишина, господи, нуждая я. но не от онази нямата, а от тази, дето всичко е премерено до точност и няма какво да кажеш, няма нужда. излишък е да говориш, когато думите са телепатия. висшата любов е присъща на висши същества. а ние сме просто уморени хора, заседнали някъде преди четвъртото измерение. понякога плачем за вкъщи, защото дори не знаем кой е пътят до там и къде е. за себе си знам, че не е на земята. </div>
<div style="text-align: justify;">
като си тръгне музата и набира в душата ми нещо гадно, което се пълни с мъка и гной. не го лекува нито спирт, нито хероин, нито нищо. и си мисля със страх, че душата ми е закърняла и писането никога няма да се върне. когато се върне, не ми се вярва. всеки път е все по-истинско и боли със силата на разбито сърце. най-ужасното е, че не ме спохожда за нищо. за музика, за приятели, за съзерцания, за... нищо. празна черупка ставам, а с годините тези отсъствия са все по-дълги. като да не се прибираш в самия теб. все едно живееш в чуждо тяло и липсваш миризмата си. страхотия. не знам кое боли повече - когато дишам болката си и не мога да спра да пиша или когато нямам какво да напиша, нищо не излиза, а крайните срокове ме натискат в гъза - защото никой не го интересува, че нямаш муза - писането за пари е адски огън, на който се пържиш като яйце пльоснато направо върху котлона. слава богу с времето става занаят и просто успявам - независимо от музата, да пиша. но другите ми текстове изчезват като праисторически птици и дори не мога да си спомня имало ли ги е... аз ли съм ги писала тези неща, които освен всичко ми се струват от бездарни по-бездарни и незначителни като нищо на света. господи, спаси ме от мен самата.</div>
Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-59281067445168779342016-08-22T10:22:00.002-07:002016-08-22T10:22:52.422-07:00нали?само спомени и нищо дето да си струва да го помниш. никой по-точно. дъжд вали, а аз съм сама и няма с кой да изляза дори на вечеря. докато любовта готви вечери за други, които очевидно са си намерили с кого да вечерят. пълно е с хора, но никой не ми е на сърцето. всички са ми еднакви. маловажни. не ме трогват. мъча се вълшебство да видя. някъде без цензурата на телевизията и прочие. после се прибираме с мотора в дъжда и е приказка, само двамата, вода и смях се стичат по врата ми. но няма я онази припряност от преди, онази неринудена реалност на прясното тяло и непознатия допир. няма и нещо, което да си струва да направиш пак. няма и нещо, което да си струва да опиташ с някой нов. опирам се на любовта ти. мъча се да съм тази, която искаш. и съм. дори без мъченията. пристига спокойствието, то се крие, някъде под леглото ни, ако изобщо имахме легло. не са ми останали приятели, впрочем. защото се превърнах в амбициозна кучка и работохоличка, каквато впрочем никога не съм била. впрочем. е тъпа и ненужна дума. трия я няколко пъти, а после пак я написвам. мисля си, че нямам никакъв талант. дължа пари. гадна съм. затъпяла съм и търпението ми се е изчерпало. мразя хората, споменах ли го. апатична и кисела съм. потъвам в едно безразличие и някак се харесвам такава. не е добре.мразя се. мразясемраязясе. лъжа. не се мразя. обичам се. и бих се целунала, ако се познавах. но ако бях мъж нямаше да се оженя за себе си. странно. бих се оженила за много други, но не и за себе си. явно не съм достатъчно добра за мен самата. пускам съобщения в една празна кутия без дъно и не мога да обясня на отеснелите мозъци защо. защо имаш нужда от това. защо викаш в морето, защо се спускаш до дъното на кладенеца и искаш да му изкрещиш болката си. той няма да отвърне. няма да се впечатли. но пак го правиш. ако само един камък от каменния кладенец потъмнее, значи ме е приел, някъде там, дълбоко в каменното си тяло. и водата ще отразява лицето ми и тялото ми ще потъва в ледената вода. тя приема гласа ми, тя го запаметява и поглъща и сякаш някога го е имало. какво облекчение. и каква лъжа. нищо не съществува. успокоявам се с тези думи. не се случва, не е истинско, но нищо не е сигурно, нали?<br />
помниш ли веднъж те срещнах в хамбара. беше тъмно и опушено, както винаги. видях те случайно, с червена карирана риза и развята коса, седеше с познати лица, които не исках да виждам. бях със свои хора. най-близките. отразих се в очите ти, въпреки тъмнината. дали и аз не бях с карирана червена риза. слива ми се... но сърцето ми подскочи, както винаги подскачаше, когато те срещах. никога няма да разбера защо. защото аз сега съм безкрайно загубена, а ти безкрайно мъртъв. смъртта е кучка, която проваля всичко, нали?Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-27883862349942110992016-08-04T03:23:00.001-07:002016-08-04T03:23:26.860-07:00четвъртък сутрин<div style="text-align: justify;">
вчера се случи нещо страшно през нощта. но се оказа малкия дявол. на обаждането ни се отзова доктор кожухаров, лекар в спешна помощ. а всъщност дойде една малка човешка коала с дъх на евтини цигари и глуповат хумор. добър, нещастен човечец, който се опитва да помага на другите, а сам на себе си не може да помогне. усмихна ми се на тръгване. персонаж от филм на фелини. напиши го този доктор кожухаров, каза ми ти. само той ще знае, че това е той, никой друг няма да разбере. ще го напиша, казах си. но кога...</div>
<div style="text-align: justify;">
днес ходим по улицата, около вкъщи, зяпаме старите сгради - някои подновени, други рушащи се. и на една прашасала витрина срещаме погледа на нарисувана жена. дърво, издълбано с пирограф и напълнено с много цвят. спираме се, така, както сме тръгнали да закусим. така, както през ноща не сме спали, а последните месеци сме нямали време да се обичаме. спираме се и отвътре се вижда силует на човек. бяла раста, статив. галерията е ателие. ние го гледаме, той ни гледа. гледаме се и между нас е улицата и прашната, блеснала на слънце витрина. помахваме си и той ни подканя с жест да влезем. пресичаме улицата и влизаме в прашното ателие. прах от издълбано дърво. говорим. спокойно е, когато имаш срещу себе си жив човек, а не зомби. знаеш, че можеш да кажеш всичко. няма значение. обещаваме да се видим пак. купуваме си малко дървено коте, което ще занесем на живото коте вкъщи. и пак си вървим по улицата. двамата сме, денят е делничен, софия е прашна и изнервена, хората викат и са глупави, но... какво от това. майната му на целия този истерясал свят. майната й на телевизията, на заплатата, на наема, на паник атаките. чухте ли? МАЙНАТАВИ. имам нужда да дишам, имам нужда да живея и да откривам онова вълшебство, което виждах преди във всеки ъгъл на старата ми софия. сякаш целият свят беше направен само за мен и всички букви ме чакаха да ги нарисувам. сякаш нямаше предел и не се страхувах, че светът ще свърши и ще падна от ръба му. вселената е добра и мила, показва ми пътища. очите ми са залепнали, душата е пришита с хирургически конци, но... няма нищо. всичко ще оправим. щом сме двама, ходим по улицата, живи сме и все още срещаме приятели. </div>
Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-82965806972300669102016-07-11T03:43:00.000-07:002016-07-11T03:43:09.981-07:00шопенхауер беше прав<div style="text-align: justify;">
и все повече ще впиваме зъби в тегобите си, ще пресяваме една и съща самота, докато не останат малки зрънца, които не могат да се разделят. самотата е една и съща. извира от собствените ни пазви. и сякаш няма дума, с която да бъде утешена. тя е вярната болка, онази, която никога няма да се откаже от теб. завираш се сред тълпи от хора и всеки срещнат си готов да наречеш приятел, но знаеш, че това никога не е действало, защо да подейства сега? после се отказваш от парите, обувките, колите, цигарите, алкохола, тревата...храната...от любовта, от циничността... решаваш, че ще живееш, заради другото. намираш си причини, които често ти се струват неоснователни. и пишеш в трето лице. за един приятел питам. хората ти се струват далечни като никому неизвестна планета и живееш сред миражите на себе си и другите. разделяш с черта онова пространство наречено "ти", оковаваш го, изолираш го, разливаш го, начертаваш му граници, основи, страхове. и тръгваш да се правиш, че си станал зрял. истината е, че всяка суета е загуба на ресурси, всеки страх смалява талантите ни наполовина. от любовта остават съвсем мънички парченца, а от приятелството има-няма двама трима (и те са много). и преди да дойде старостта се чувстваш вече древен и дори не знаеш кога се случи случката. беше миналия ноември или преди десет години? беше, когато за първи път ти взеха книжката или, когато спря да се надяваш, че любовта чака зад ъгъла. или когато котката ти умря неочаквано и сякаш всички ангели-хранители си стегнаха багажите и излязоха във ваканция. или когато най-милото момче, което познаваш си отиде нелепо и завинаги без никой никога да си е представял, че това ще се случи.</div>
<div style="text-align: justify;">
после си задаваш въпроса защо. "защо е думичка вълшебна" се пееше в една песничка. защозащозащозащозащозащобемамамумръсна. защо светът, защо аз, защо войни, защо болести, защо хората нараняват животни и дори тези от собствения си вид (което казват го нямало никъде във вселената). и се замисляш. вселената е безкрайна. има рептили, вогони и всякакви създания, които ние не познаваме и не знаем със сигурност дали са истина. само можем да си мечтаем, дето се вика. от тях има добри или лоши, някои водят воини, други поробват по-слабите раси, но никоя раса не наранява собствения си вид. това било нечувано във вселената. ми добре. елате на земята да ви проведем един бърз курс по геноцид. щото тук ги разбираме нещата. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
и така всеки миг, в който вдишваш от останалия въздух на планетата те доближава до едно заветно утре, което никога няма да дойде. утрето е измамно понятие, което според мен не съществува. то никога не е такова, каквото го мислим и чертаем в главите си. сега. са казали умните хора. сега, брато. действай. утре е шибан мит и всички ще сме по-мъртви и от най-мъртвото нещо. животът е супена лъжица със сироп за кашлица. глътваш го бързо и не разбираш какво е станало. малцина успяват да си отворят очите, точно преди да умрат. а има и някои щастливци, които се събуждат малко по-навреме от собствената си смърт. егото ни кара да бъдем роби на себе си и на хорските прищевки. какви искаме ние да бъдем, какви искат другите да бъдем. а защо не какво иска вселената. или хайде по-скромно, какво иска земята. това не знаем. но знаем, че някакси трябва да се продаваме и да умеем да се адаптираме. друго какво? да се образоваме, щото, ако скоро не запишем висше, само някакви глупави спомени от къмпинги и палатки ще ни станат. а, да и как можах да забравя: да имаме деца. с това всеки втори е жигосан като нещастна крава в тексаска ферма. задниците ни горят от възмутения белег на общественото мнение, което само по себе си също е задник, който не искаш да ти показват. нуждата да си значим, полезен, умен, красив, слаб, фотогеничен, успешен, богат, със здрави зъби и хубава професия. а какво да кажеме ний с гайдите. само ще измучим и ще се свием в черупките си. рогата ще си заврем отзад и ще замълчим. няма да пишем стихове, защото всичко хубаво е казано, всичко смислено написано и сякаш смисъла е отдавна забравена фабула, в която няма магия. всичко е чисто и просто схема, късмет, математика. </div>
<div style="text-align: justify;">
или ще се взираме някъде в небето, докато видим кораба-майка. много от нашия вид това правят цял ден по улиците. чакат, някой да ги отведе далеч оттук. ако имат този късмет, но едва ли. адаптацията неуспешна. шопенхауер беше прав.</div>
Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-61860889994494043192016-05-30T11:44:00.000-07:002016-05-30T11:44:37.028-07:00отказах още един грях и вече не помня колко останаха в кесията на страховете. вече не броя, не отгатвам ничии мисли, не се надявам и се опитвам да не остарея. между лутането и питането, между всички физически нужди от едно или друго тесто. вървя и все по-малка ставам с времето. не раста, а се смалявам. в копнежите и вярванията си, в душата ми отеснява, докато съм тук и сега на земята, искам да бъда другаде. в текстовете ми личи, че е една и съща - онази, дето искаше да е стена и другата, която четеше книги в библиотеката с едно момче. и двете е тя - една и съща - аз. останах някъде между стената и отминалата си реалност. няма ме. и както каза тя, и никога не ме е имало.Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-13106094927873077072016-05-30T11:43:00.001-07:002016-05-30T11:43:54.169-07:00толкова много ми даде, развята къдрицо. обещавам, тази пиеса е за теб. всяка дума за теб ще вложа. всеки спомен ще гуша в душичката. и мъглата ще се спуска над сините ти облачни очи. мълчат децата. сенки не надвисват над челата им. те тихо спят сега. угасва всичко с дните. изнизват се и помен не остава. а майка ти ще седне някъде на сянка, където ще задреме. и ще й се явиш в съня. сън в съня и месечината ще тича след полите й. а ти ще звънтиш в смях и далечни пътища. сандалите няма да те убиват. ще имаш планини за другари. а вечността ще бъде само на шега. шега, която малко хора я разбират. и ще се смеете със залеза. ще яхваш лекокрилите и ще беснееш. докато ни чакаш.<br />
<br />
понякога е тежко да обичаш мъртвите.Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-46824187020099447702016-05-10T12:16:00.001-07:002016-05-10T12:16:15.191-07:00на Даните са живи и силни са телата им, зад рамките на устните им тече текст.<br />
те са живи и усмивките капят от зъбите им, те се смеят, плачат и се изправят срещу утринния ден. те са живи и животът е техен. животът за живите. те са живи и мускулите на ръцете им се опъват при всяко движение. телата разляти, сокове текнали, вените топли, косите меки. те са живи и всичко ще вземат в един миг. там, утре на площада, на пейките, в летните барове и в малките душни тавански стаи. те ще палят цигари, те ще свирят на китари, ще се влюбват, ще плачат, ще бъдат герои, ще станат известни, ще ги забравят всички... те са живи и могат, те имат лукса, нали?<br />
само ти не... само ти не живееш. мъртвата ти усмивка ме гледа от корковото табло.<br />
обичам косата ти, когато беше дълга и непокорна. развяла се като флаг на революция над усмивката ти. грееш, грееш и се смееш. само ти най-живия сред живите, само ти не си... само ти нямаш този лукс, нали? а казах ти... не си разбил още всички сърца за разбиване, не си изпил всички чаши до дъното, не си изпушил всички свити цигари... не си... казах ти, чакай има още момичета за обичане. казах ти, чакай, недей, има още време в което да падаш и да обелваш колене... има още море за гмуркане, още птици за достигане и още веднъж исках да те прегърна. силно, до задушаване, до посиняване и да ти кажа, че си глупак, задето те няма.<br />
е, казвам ти го. сега.<br />
те са живи, всичките и с най-живите сълзи плачат за теб. а аз ги мразя. мразя целия този живот, който не спира след като теб вече те няма. той продължава по най-наглия начин да ми навира живата си природа. продължават деца да се раждат и слънцето залязва и изгрява. хората страдат и имат наглостта да се смеят. а небето е все така синьо. и на пейката, където веднъж ти беше задрямал, докато ме чакаше, там ще седне някой друг, уморен актьор като теб и ще задреме. а някоя друга уморена като мен ще се спре и ще го докосне леко по рамото. и ще продължава всичко нали... ние ще се смеем и ще пием и ще пушим и ще се женим и ще се развеждаме и ще плачем и ще потъваме в депресия. а теб няма да те има да ми кажеш усмихни се, недей, не си заслужава, животът е жив и е за живеене. теб няма да те има да седиш на стълбите пред театъра и да гледаш топлата пролетна нощ. сам, със старите ти обувки, с няколко свити цигари... теб няма да те има да дойдеш и да ме целунеш ей така без причина, просто защото! защото си ти, защото си жив, защото е днес, а не утре и защото съм аз, а не някой друг... никога вече, сега в този живот.<br />
но утре, когато всички изтлеем като свещи на задушница, утре ти ще си там и ще ни чакаш. с големите мечешки прегръдки. с целувката на топъл звяр. с очите бездънни кладенци, в които се давят сълзите на малките момичета.<br />
толкова. нали. стига толкова за сега. всяко нещо с мярка. не можеш повече да дадеш, но и ние не умеем да взимаме.<br />
глупави, глупави, глупави. а аз най-голямата глупачка сред глупавите. ех, ако знаех.... ако знаех, нямаше да те гледам така само отстрани с любопитство, щях да дойда и да ти кажа името си. а после да те хвана за ръка и да ти разкрия всички тайни в сърцето си. ако знаех. нямаше да се смея пред себе си и да те гледам с крайчеца на очите си. щях да ти говоря. и щях да си позволя да те обичам.<br />
а сега.... е късно. до другото утре, до другата ни среща, ако има такава. лежи надеждата, че ще те позная някъде, някога. и всички на това се надяват. никой не разбра ангелското ти предназначение, докато не отлетя по същия ангелски начин, по който беше кацнал в душите ни.<br />
дупка. имам дупка а мястото, където грее името ти в сърцето ми. не си взех сбогом. помня последната ни прегръдка. помня онзи ден, в който намерихме време. помня всеки малък миг и усмивките ти. и думите и спокойствието и хубавия ти топъл аромат. помня те. какво ми остава, на мен живата. освен да се мъча да не забравя. освен да тръпне сърцето ми от страх дали ще видя некролога ти на входните врати. освен да плача тихо в шепите си и да се опитвам да разбера защо... аз, смъртната жива. ти, ангелът, отлетял завинаги.Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3960479318527327204.post-71801891758918545582016-04-11T05:36:00.000-07:002016-04-11T05:36:02.216-07:00и в буквите и в словоредите,<br />
ние, жените пишещи, си приличаме.<br />
с една или друга сълза по-малко прокапала<br />
с някой и друг яд, сключен зад гърба като заклинание<br />
с повече или по-малко нарцисови изражения<br />
и с вечната вяра в мъката.<br />
от нея черпим букви и изливаме<br />
световъртежи.<br />
от нея стискаме копнеж<br />
и рима,<br />
запетая.<br />
тя се спуска никотиново по вътрешните<br />
канали на вдъхновение<br />
и може да остане тук с месеци или години.<br />
не я пропъждаме. с нея вадим хляба.<br />
с нея вадим умни стихове.<br />
с нея спим и се събуждаме.<br />
до нас е тя като вярна котка.<br />
тъгата пълни бялото платно с черни мравчици.<br />
и влива се в пазвите на четящите.<br />
спуска се като онази топлата, текнала,<br />
докато се прибираш сама,<br />
докато нещо отново не е на мястото си<br />
и извиква тракането по клавиатурата,<br />
за да го нареди.<br />
веднъж завинаги.<br />
до следващото мъчно утро.Dohttp://www.blogger.com/profile/00334602349282733770noreply@blogger.com0