опит за песен, заглушен в някакво бля

аз зная всичко, но съм все така глупава
и безсилна да запечатам всичкото у себе си
и да му позволя да бъде
причината е само страх

и снегът ми затрупва къщите в главата
дишам все по-бавно и несигурно
гръмовно искам да се настаня в главата ти
и да ти стана поне малко понятна

извинтвам двата крака към тавана,
да, аз просто не мога да седя нормално,
продължавам да пиша моите си
и да чета павич и други дежавюта
които ме намират през годините

по-късно ту съм влюбена,
ту не спирам да пиша
но някак не и двете заедно

искам да си почина, моля ви
наистина
се
уморих

уитни и кучето, което живееше пред портата

някой каза вчера, че господ все по-често прибира любимците си при себе си.  тези извънземни същества, с които сме имали късмета и честта да живеем по едно и също време. моите и твоите герои. и да, в този смисъл вчера плаках, дълго и задушливо... защото ми беше мъчно. безкрайно мъчно, не за уитни, аз знам, че тя се е спасила, че тя е добре, беше ми мъчно за самите нас. сякаш осиротяваме ден след ден. после прочетох някъде "когато си отидат големите, малките стават още по-малки". именно това ме задушаваше, това ме давеше безплътно. но така ми беше тръгнало. щастието ми напоследък избива в сълзи, много рядко, но се случва.  от сълзите за кучето, което живееше пред вкъщи. да, не беше в двора, но беше наше куче и сега го няма, наистина надявам се да е умряло някъде, защото всички кучета отиват в рая. а пък мама ми каза, че ако не е умрял, ще се върне. до сълзите за уитни, поредният ангел върнал се обратно на небето. мир на праха им.

странник. в очите му чете се онази мъглявина,
на притаената горест, мъдрост и огорчение,
натрупана от годините

не можах да те спася от бездната
на собствените ти стремежи
нараних те
някога повече
друг път по-малко

спомняш ли си ме засмяна
или вечно смръщена
очакваща те след дългия ден
или пък дълбоко заспала
зад паравана на завивките