I think of you in colors that don`t exist.

24.03.2015 г.

извор на стихове от несбъднатото, извор на муза от някогашната болка и от спомените. от нищото излитат, озъбват ми се думи, премятат се като клоуни на сцена, тържествуват и се вплитат в телата ни - обгорени от паренето, забравили форма и цвят, нетленни, просещи милост. когато те няма страдам със силата на думите си и моля за прошка съвестта си, с ръце зад гърба и крака на колене. когато те има си преходен като дъжд по скулите, стичаш се и ме погребваш в някоя вада... толкова дни на насилие, толкова грубости, толкова нежности, а сега панаири, цветни и светещи, пробягват очертанията ти в съня ми, пробягват изкуствените ти ръце по гърба ми и си повече мъртъв, отколкото жив и си само спукано корито, в което поставям нотите си, до следващия край, до следващия нож, който ще забиеш в гърба ми. измолвам кръв от вените си, за да продължа да циркулирам, до следващото вливане на течност. някой зъл ми диктува строфи и искам да впия зъби в отиващите си мигове. безкрайно мъртви сме, шушулки, които имат нужда от чужда светлина, за да живеят. човеци със сърца, туптящи срещу утрото, посипващи главите си с невъзможности, пропиляващи дните си в очакване на влак, който е дерайлирал. и се губим като останки, като спукани балони, разпилени сред хилядите мозъци, пръснати по паважа на нашия груб град, който някога се опита да ни приюти в розовата прегръдка на зимната си смърт.

минути

далечен, стопи се като лодка на хоризонта. няма те. никъде. там някъде, със силата на истината, докато живееш, завладяваш вселената. на сантиметри от мен, а всъщност на друга планета. и никога е силната дума, безкрайна, без да се интересува от никога не казвай никога. сякаш са минали векове, а всъщност са само минути.
и само с теб ще вървя, 
през мъгли като сън в който вече съм аз... 
ще изгоря, невидимо, във вечността...

сутрин се къпя в зениците ти, топли и сънени, събличат обвивките ми, катерят се по раменете. вечер се затварям в дишането ти, в заспиването и помръдването на сънуващото тяло. обличам усмивката ти и ходя с нея по улицата. нося я  като шал, като дреха, обгръща ме и ме пази от ветровете на града. носиш ми въздух, топлиш съществото ми, обграждаш ме, заробваш ме, караш ме да плача и да се смея, събуждаш живот в клетките ми. потъвам докрай в думите ти и се давя във ветровете на точките в очите ти.