Нова съм, цяла съм, свежа и някак детски чиста? Светлосиня, с малко скъсан чорапогащник. И пак е петък. Първоаприлски сирени, някак празнично вият във въздуха. А на мен ми е петъчно. Сутринта се събудих със стара песен, незнайно от кога пазена в подсъзнанието и думите: "както те обичам, може би се вричам на звезда, която спира своя път". Не съм го разгадала все още. Само знам, че се сънувах възрастна, можеби над шейсетгодишна жена, която среща любовта в един възрастен мъж, болен от рак. После Луната каза, че сънищата днес са минали или бъдещи прераждания. Нищо случайно, естествено. Вече не се плаша. А само се усмихвам. Свиквам с "лудостта", живея със себе си, макар да е трудно, макар, че някой някога се е опитвал да ми втълпи вини и колко е трудно да се живее с мен. Далечни чувства, които остават като белези по шията ми - невидими за чуждите очи. А за близките - грижливо скрити, докато някой не ги разкрие отново, в тиха и топла вечер, до прозореца.
И така. Опитва се нещо да надига глас в мен, сигурно защото е пролет, сигурно защото започва нов етап, отново ( животът е на прилепи и охлюви ), обаче все още го ритам по кокaлчетата и му се смея хищно. Не може да ме изненада в прозрачността си и летящите настроения. Рано или късно... ще ме изненада в гръб, предполагам.