I think of you in colors that don`t exist.

29.11.2012 г.

гмуркам се в пътищата и сърцето ми влиза в кухината си като ръка в ръкавица. тече пътят из очите ни и всичко е предначертано, но и незнайно. превключвам станциите на радиото, както се превключват вибрациите на вселената. раз-два и сме на джазова вълна. след минута-две пращи и не се чува. говорим и загрозяваме с думи случващото се. а съдбините ни са като реки. леят се и се вълнуват. понякога пълноводни,  друг път сухи като пустини. думите не могат да ги произведат. могат да ги облекат. в шаячни дрехи, терлици или копринен шал, наметнат на голо.
сънувах Ангела. той беше. красив и едър мъж, с меки длани, гола глава, бежов костюм, топли кафяви очи. прегръщах го, потъвах в мечешките му ръце. каза ми да не се безпокоя. водеше ме. за ръката, с неговата. топлата, меката, мирише на бисквити. и обещава целия свят. на един хвърлей разстояние е светът. само да се пресегна до горния рафт и да си го взема.

22.11.2012 г.

* * *

всичко е такова, каквото е. можеш да го промениш, но понякога просто не зависи от теб. самотата е илюзия. винаги си сам. илюзия, че някой ще те спаси от нея. животът продължава и след всяка счупена кана. и след всяка изпушена цигара, а аз вече съм на края на кутията си.
срещам хора, които ми трябват. спешно и буквално. разделям се с хора, които не ми трябват. мъчно и дълго.
"добре любов, бъди ми враг. така ми даваш шанс да ти затворя". това правя и аз. търпението не е силната ми черта. но ехтят в главата ми следните клишета, че водата всичко измивала и че когато се затвори врата, се отварял прозорец. ако имах малко повече способност за памет, по-мъдро щях да живея. или не?  и все пак, без да се надценявам, не съм направила и крачка назад или надолу. израствам като мушкато в саксия. и спирам, спирам, спирам да обичам с ушите си.
"ще запалим по любовна цигара, а в твоята ще има чеп." защо пък все в моята, питам се. а, да. за да можеш внимателно да го извадиш, а аз да кажа "бързам, обичам те".
живея в заблуди
с променливи настроения
и меки разочарования
живея сама
на края на самотата
между улица Любов
и улица Тревога
живея поносимо
по човешки
сложно опрестено
в истина
и в лъжа
в скорости
и паузи
живея
за да мога
да се събуждам
да разтягам сухожилия
да изпуквам гръбнак
да вкусвам вятъра
и горещото кафе
живея най-много
в минутите
когато мълчим
времето е спряло
и вселената е далеч
само ти
очите ти
ръцете ти
тишината на устните
и мекото дихание на съня
и утрото е
единствен свидетел
че сме живи
аз
ти
сутрините и кафетата, споделени с други, добиват смисъл. животът ми се връща в стария си коловоз. спокойно и хладно ми е, докато пия кафето и започвам деня си. правя грешки, но със сигурност не се връщам назад. никога. умея да изчезвам, сякаш не съм съществувала. няма ме. и няма да ме има.

18.11.2012 г.

час минава като ден. или като пет минути. няма определеност, освен, че земята се върти като полудяла. дните си прекарвам някак. с тихи болежки и силни размисли. горещ боб за студеното ми сърце. постя. пречиствам тялото, но не и душата. топля се на монитора и предсказвам по-горещи дни. когато ще си отпусна мозъка извън мисълта за студ. 
в неделя вечер вкусни постни чушки и cartoon network. duffy duck rules my world. и до няколко дни вероятно той ще е единствения, който ще го прави. за известно време.  както винаги се случва. в последствие, впрочем. 
вчера се върнах в предишното ниво за един ден. спомних си какво е да те блъска егото в главата. не ми хареса. днес се върнах обратно на този свят и се сетих, че съм прекалено красива, за да плача. сълзите не ми отиват така, както усмивката. в изследванията на пътеките в душата си се натъкнах на двете първопричини - страх и несигурност. първото е лично мое. второто е внесено отвън. макар да са тънки разликите между двете. и така, неделя вечер е, след малко ще се отпусна съвсем в моя свят, а утре сутрин ще знам, че едва ли ще допусна друг да влезе там.
слушам таралежков и все си мисля кой трябва да бъдеш, за да дойдеш на тази земя в тази си форма.
не ми се спи, проточва се денонощието. слушам, слушам и не мисля. спряха ми мислите. празня главата си. на къде повече, чудя се. от седем минути насам е понеделник.

14.11.2012 г.

не ми се крий зад пердета
не си намятай мантията невидимка
когато прекрачваш прага
отвътре-навън
нали ще те уловя
рано или късно
ще свалиш маската
защото знаеш
че съм добра
в това
да разкривам
теб

не тече назад времето
димът не се връща в цигарата
както каза героят
от филмът

и сълзите не се връщат
обратно в слъзните канали
и влюбването
все върви към разлюбване
и смехът към затишие
а началото
е винаги ново
стихове
усмивки

после тишина

сега
дълго мълча
а кратко се случва

градът ми обърна гръб
и светофарите му
замижаха
срещу лицето ми
хората посивяха
отвън и отвътре

но остава ноща
където
сънищата ме владеят
очите
и присъствието
на един непознат


12.11.2012 г.

търся представата за себе си, понякога на грешно място, в чуждите очи. търся се, на ръба на мъглите, през девет планини в десета и в мигът между деня и нощта. засилвам се, прескачам пропасти и тичам из пътеки, непроходими, точно като сърцето ми.
помня старите мигове, сякаш е било вчера. помня първите думи, помня и теб сред тълпата. толкова ничий и едновременно мой. музиката, с която дишахме и двамата. и откраднатите мигове веднъж в месеца. всичко е от значение. и казаните и премълчаните думи. и стореното и нестореното помежду ни. и това, че се завъртя краят като дългоопашата комета се изплъзна от погледите ни. ей така си навири опашката срещу изумените ни очи и сега не мога да кажа има ли я, няма ли я. не знам къде започвам и къде свършвам. знам, че започвам у себе си. а знам, че не свършвам в ръцете ти. но някъде между началото и краят, там където са се преплели пъстрите конци, някъде там сме и двамата.


празнината няма с какво да я запълниш. когато тя теб те изпълва. наобратно я завърташ, надолу с главата я оглеждаш, но тя няма крака и глава, няма форма и упътване. седи си там, вътре, надълбоко, точи се и празна е. и теб те прави празен. прави дупки и в очите на околните. всичко ли е само наужким? няма ли истина. в очите на някого. в дъното на гласа му. а всичките сте едни и същи... и да се разделя от вас ще е глупаво, за пореден път.  но смислите остават недомислени на върха на писалката ми - заробени. 
и остава утайката, че никой не те иска, заради самият теб. а заради това, което носиш. в кошницата на идване.
сега не нося нищо. нося себе си само. кошницата е забравена. в миналия век.

5.11.2012 г.

"времето лекува рани, 
знам си урока 
и животът продължава, 
но когато чоплиш 
коричката с нокът - белег остава."

няма и значение даже
какво си направил
там, някъде
аз съм ничия
и винаги ще бъда
сама
в сърцето си
истински
и дълбоко

мазохистка съм
вдишвам си мъките
с музика
с тежките хора
тежки текстове
тежка музика
тежък характер

сипвам в раните сол
и допивам
допушвам
тръгвам
там, където
някой ме чака
независимо кой
и от колко време

не виждам такъв
не виждам и прасе
даже
което да изяде ябълка

виждам само себе си
сломено отражение
почивам си в тази поза
увиснала
навивам пружините
за следващия скок

и правя крачките назад
за да се засиля
и да скоча
в лицето
на някого
когото си мисли
че се навеждам
за да падна

оглеждам се за някого
да се подпра
но няма и на кой
самотата
става мое изражение
и от парадокси
изтъкана съм
все сред тълпите
и все сама

и все с пълни шепи
а джобовете - празни



2.11.2012 г.

котешкото ми дете, легнало на корема, на ръката ми, не ме оставя да пиша, но прави сутринта ми топла и мека. закусвам гореща вода, не искам да пуша цигари, искам да раздвижвам тялото си по нов начин. есента ме натиска по мазолите, както казах преди време. и никоя сноуборд дъска не може да ме избави от това. мислите ми все са насочени към нещо непознато, но сънувано многократно. търся си начин да преодолявам. себе си, най-често. уморяват ме старите пътеки. уморява ме да искам нещо, от някого, да обяснявам за пореден път. 
писането все по-рядко, плаченето все по-често. кога и как се случват тези падове, не знам. идват необяснимо и тихомълком си отиват. алегориите ми подхождат. всяка дума ще я вложа в новото си творение, което надявам се ще излезе и под друга форма, така, че да могат да го видят повече хора.
иначе дните минават някак безпразнично. незаслужени са ми сякаш излизанията и смеховете. мисля си "накъде?" . постоянно в главата ми.  бяга ми се. надалеч. все мисля за някой, който да ме придружи, някой близък, но така няма да е бягство, нали... най-добре сама. или с непознат. бяга им се на краката ми. не застопоряване. свобода. дишай с нея и върви до ръба на света.