котешкото ми дете, легнало на корема, на ръката ми, не ме оставя да пиша, но прави сутринта ми топла и мека. закусвам гореща вода, не искам да пуша цигари, искам да раздвижвам тялото си по нов начин. есента ме натиска по мазолите, както казах преди време. и никоя сноуборд дъска не може да ме избави от това. мислите ми все са насочени към нещо непознато, но сънувано многократно. търся си начин да преодолявам. себе си, най-често. уморяват ме старите пътеки. уморява ме да искам нещо, от някого, да обяснявам за пореден път. 

писането все по-рядко, плаченето все по-често. кога и как се случват тези падове, не знам. идват необяснимо и тихомълком си отиват. алегориите ми подхождат. всяка дума ще я вложа в новото си творение, което надявам се ще излезе и под друга форма, така, че да могат да го видят повече хора.

иначе дните минават някак безпразнично. незаслужени са ми сякаш излизанията и смеховете. мисля си "накъде?" . постоянно в главата ми.  бяга ми се. надалеч. все мисля за някой, който да ме придружи, някой близък, но така няма да е бягство, нали... най-добре сама. или с непознат. бяга им се на краката ми. не застопоряване. свобода. дишай с нея и върви до ръба на света.