като разрушени атоми се притегляме един към друг, за да се срещнем по средата на черната дупка в главите ни. тя поглъща света, поглъща телата ни, мислите и емоциите. заступорява някъде в началото на началата. и приклещва с мокри пръсти малките ни мозъци. никога не достигнали се и никога не прозрели краткия миг, в който можехме... или пък не....
затруднено дишане, комплекси, ден след ден... и ето, животът е все по-различен. искам да ти кажа нещо, но не зная дори какво. не зная какво искам от теб. повече от нищо е. празен звук, съдържащ мътни спомени, неудовлетворени мисли, колебая се дали са били истина... но истината е несигурно понятие, което блъска рациото до степен на измислица.
твърде раними, твърде слаби, твърде заслепени сме. и утрото е толкова далеч, когато сме на ръба на нощта. животът не е фабулната метафора на вчерашните ни творби. в живота рядко има учител, а инициацията е забравена до следващия ден, когато започваш нов сюжет. и в него персонажите са други. и все по-измислени и все по-нереални. и ти се сливаш с тях, докато се питаш кой теб те е написал и в чие великанско въображение живееш.
I think of you in colors that don`t exist.
18.11.2015 г.
13.11.2015 г.
На Х.П.
вървях по пътеката между дърветата. от двете ми страни камъни, огромни, заровени до половината, те приличат на същества от друго време. само каменните им коруби се подават, те сякаш спят и ей сега ще станат, ще изтръскат гърбове от пръстта и ще тръгнат след мен. но не стават. продължават да стоят неподвижни, аз ги наблюдавам с крайчеца на окото си. кучето се шмугва между дърветата и леко ме докосва с опашката си. тича. вървя бавно, съвсем бавно... а боровете ми се покланят. поздравявам ги като повдигам поглед към върховете им, но от слънцето очите ми се насълзяват, гледам в краката си, за да не падна.
градът е груб хирург, ръждясалия му скалпел ни разделя през нощта, през деня... вървим притиснати един до друг и сякаш няма други хора на улицата, освен нас. ние сме същества изродени от собствените си мисли и желания. сънуваме копнежите си, а денем живеем заблудите си.
стигам до онази долчинка, където реката се смесва с пътеката, а един бор лежи между тях, проснат като мъртвец на тротоар. тихо е. няма звук. и се спирам... поглеждам те, а ти ме хващаш за ръката и прошепваш в ухото ми нещо неразбираемо. дори стъпките на мравките биха се чули в този момент, ако изобщо издаваха звук. чуваме плясък на криле и огромна птица преминава близо до нас, измъква се от сенките и се скрива в облаците. гората отново оживява. ние се гледаме, очи пълни с мечти и устните ни се притискат в сумрака. между мъховете сливаме дъха си и е някак топло... като в сън.
пресякох булеварда на пешеходната пътека, защото мразя да чакам на светофара. край мен профуча такси, което нагази в огромна локва, която се вдигна като стена покрай тялото ми, но не ме достигна. разби се в краката ми като морска вълна и само една-единствена капчица ме пръсна по бузата. не я избърсах, докато не се прибрах вкъщи. погледнах се в огледалото и видях, че тя е още там - малка и свита капка вода, смесена с кал от мръсните обувки на минувачите, с прах, със страх да не ни отнесе нещо, докато пресичаме на пешеходната пътека. страх, да не умрем преди да сме успели да се приберем, преди да сме изпили кафето си, преди да сме изяли вечерята си, преди да изпушим последния фас от кутията, преди да се разкъсаме в чаршафи, лъжи и обещания... страх, че ще останем забравени, никому известни, неуспели да напишем буквите си, които не са разплакали никого. и тази капка на бузата е сякаш сълза на някого, който е чел нещо мое и е плакал над редовете ми. плакал е и се е бърсал с ръкава си, но се е заплеснал и е забравил последната капка. смесена със сол от океаните, с пръст от земята и с костите на погребаните. онези, които вероятно са пресичали улицата и някъде на прашно и тъмно място... лежат и техните недописани хартии.
гората е тъмна през лятото и светла през зимата. есента и пролетта е като в килер, дрешник на младо момиче, където държи обувките и палтата си. мирис на кожа, тъкан и червило. забравените миризми на младостта. гората ги пази в себе си. тя не притежава, не задържа никого. не иска да знае от къде си дошъл и къде отиваш. тя е безразлична към сълзите ти, но умее да утешава с тишина. тя е светът, който никога няма да имаме. свят, зазидан зад стените на оправданията. свят, разлистен и откровен. свят, който не се отегчава и не изисква нищо.
3.11.2015 г.
вчера днес и утре
докато полицията протестира и задръства малкия ни град, аз съм зачетена в "архангел михаил", една пиеса на георги марков. вътре в нея един полицай показва полицейската си същност, въпреки, че през цялото време ни подвежда, че и той може да бъде човек. но не, той е бял архангел с черни криле. и остава такъв докрай.
слушам музиката от миналата година и някак задочно ме боли, паметта на клетките, които се скъсяваха от болка и разруха, година назад по същото време. спомням си... текста... и студените ръце, които мръзнеха из софийските улици и търсене, търсене... свят да ти се завие. и заспиване все някъде, с някой свой... с приятелските души, с които се бяхме слепили като дъвка за коса. и щастие, щастие, едно мътно-помътняло щастие, което винаги е на топло и винаги му е студено. все му се спи, а все не си доспива. и влачене на крака по зимните тротоари и търсене на усмивката, на онзи, който нищо никога не обеща... и тази тъпа тъпа тъпа болка в стомаха, свиване в спазъм, безкрайно съкращение на мускулите, сутрин обед вечер... и оглеждане във витрините, без някога да мога да видя истинското си лице... разпад в разпада... груби хора, груби вечери, стремях се като нощна пеперуда към лампа. кастрех крилца, мислех, че погребвам его, а егото ми беше нужно, за да живея. слабост, слабост.... отслабвам и не зная защо, китките ми са станали като на второкласник. от недоспиването е, мисля си и колко съм влюбена... толкова, че дори не помня лице, очи... черти, дрехи. само едни отразяващи очила, в които виждам себе си. колко точно. за кратко ми беше огледало. оглеждах се от глава до пети, самовлюбено тръсках косите си и се усмихвах с вампирски зъби. зъбите са зъби, за да хапят. показват се само за информация.
днес... 6 сутринта, сънено, сънено... го целувам и... няма зъби, няма тленност, няма егоизъм, няма смукане, няма сълзи, няма я онази тъпа тъпа тъпа болка.... само лек спазъм, защото напуска леглото и топлото му тяло отива на работа в тъмната сутрин... и аз отивам боса чак до вратата, за да го целуна за довиждане и за да му кажа пак колко.... и се връщам в топлите завивки, за да си доспя и не мога да повярвам на късмета си.... всичко в живота ми до сега е било временно. никога не се почувствах цяла до някого, никога не се успокоих, не се спрях, не повярвах, че може да е за по-дълго от временно... никога, до някога, до сега, когато той... спи до мен и ето го, той е ... хубав и цял и топъл и мой, изпълнен с мои неща, изпълнен с негови.... и наши. и очите му са пълни с бъдеще, с настояще... където съм аз. където сме ние. а всичко останало е глупост.
слушам музиката от миналата година и някак задочно ме боли, паметта на клетките, които се скъсяваха от болка и разруха, година назад по същото време. спомням си... текста... и студените ръце, които мръзнеха из софийските улици и търсене, търсене... свят да ти се завие. и заспиване все някъде, с някой свой... с приятелските души, с които се бяхме слепили като дъвка за коса. и щастие, щастие, едно мътно-помътняло щастие, което винаги е на топло и винаги му е студено. все му се спи, а все не си доспива. и влачене на крака по зимните тротоари и търсене на усмивката, на онзи, който нищо никога не обеща... и тази тъпа тъпа тъпа болка в стомаха, свиване в спазъм, безкрайно съкращение на мускулите, сутрин обед вечер... и оглеждане във витрините, без някога да мога да видя истинското си лице... разпад в разпада... груби хора, груби вечери, стремях се като нощна пеперуда към лампа. кастрех крилца, мислех, че погребвам его, а егото ми беше нужно, за да живея. слабост, слабост.... отслабвам и не зная защо, китките ми са станали като на второкласник. от недоспиването е, мисля си и колко съм влюбена... толкова, че дори не помня лице, очи... черти, дрехи. само едни отразяващи очила, в които виждам себе си. колко точно. за кратко ми беше огледало. оглеждах се от глава до пети, самовлюбено тръсках косите си и се усмихвах с вампирски зъби. зъбите са зъби, за да хапят. показват се само за информация.
днес... 6 сутринта, сънено, сънено... го целувам и... няма зъби, няма тленност, няма егоизъм, няма смукане, няма сълзи, няма я онази тъпа тъпа тъпа болка.... само лек спазъм, защото напуска леглото и топлото му тяло отива на работа в тъмната сутрин... и аз отивам боса чак до вратата, за да го целуна за довиждане и за да му кажа пак колко.... и се връщам в топлите завивки, за да си доспя и не мога да повярвам на късмета си.... всичко в живота ми до сега е било временно. никога не се почувствах цяла до някого, никога не се успокоих, не се спрях, не повярвах, че може да е за по-дълго от временно... никога, до някога, до сега, когато той... спи до мен и ето го, той е ... хубав и цял и топъл и мой, изпълнен с мои неща, изпълнен с негови.... и наши. и очите му са пълни с бъдеще, с настояще... където съм аз. където сме ние. а всичко останало е глупост.
Абонамент за:
Публикации (Atom)