и в буквите и в словоредите,
ние, жените пишещи, си приличаме.
с една или друга сълза по-малко прокапала
с някой и друг яд, сключен зад гърба като заклинание
с повече или по-малко нарцисови изражения
и с вечната вяра в мъката.
от нея черпим букви и изливаме
световъртежи.
от нея стискаме копнеж
и рима,
запетая.
тя се спуска никотиново по вътрешните
канали на вдъхновение
и може да остане тук с месеци или години.
не я пропъждаме. с нея вадим хляба.
с нея вадим умни стихове.
с нея спим и се събуждаме.
до нас е тя като вярна котка.
тъгата пълни бялото платно с черни мравчици.
и влива се в пазвите на четящите.
спуска се като онази топлата, текнала,
докато се прибираш сама,
докато нещо отново не е на мястото си
и извиква тракането по клавиатурата,
за да го нареди.
веднъж завинаги.
до следващото мъчно утро.