и какво от туй, че има толкова спекли - недопекли, бишкотени, без крем, глетави, млекави, някакви-никакви. и какво? че нали аз имам очи, да видя и уши да чуя и не е само това. отварям прозорците и се надигат сълзи, само, заради нечия строфа, гениална. гениален си и теб някога ще те срещна, ако вече не съм те срещнала, анонимнико. защото, докато се калява стоманата или се разпада нечий свят, все по-голямо място се отваря в сърцето ми. за думи, за течения, за разбиращи, за мълчащи, за търсещи, за имащи, за нямащи, за разписания без график, за гари и слънца с рошави пипала.  ебем ти и търсенията. не търся нищо, нещото само ме намира, магията дебне зад ъгъла и светът ми е в движение, променя се, но остава винаги магия. забъркана от стара вещица, с кози крака и нечии пръсти, ето преследва ме и аз му се давам, както винаги. пътят се е ширнал, обичам да го казвам и НЯМА КРАЙ И НЯМА КРАЙ НА ШИР И ДЛЪЖ.

Господи, има толкова много нежност на този свят, така, както си го създал... че се чудя дали си заслужава да плачем или трябва да плачем... от нежност.

искам да ме снимаш гола
да преливаш в зениците ми,
да се уталожиш в дъното ми
и да се свиеш там
до края на блендите -
където не прониква свят,
където е неизмерима вълната на
светлочувствителния материал

само за ден толкова силни думи от различни хора. един ми казва, че му е все тая за мен, друг, че иска да държи ръката ми, трети настоява, че съм чудовище, а четвърти, че съм от малкото останали приятели. как да си съставя мнение за себе си? добре, че отдавна се научих да ги спускам по пързалката на недоволството си.  различните ми образи, пречупени през малките им призми, от скоро спряха да вълнуват душата ми. а вечер, когато си легна, не забравям да благодаря за възможността, дадена ни от небето - възможност да изпитваме чувства, докато още не са вкаменели сърцата ни.