04.01.2013(4)

намирам днес текст написан някъде в едно от хилядите тефтерчета... и виждам, че датата е същата, но от миналата година...  и винаги е някак странно и унесено, когато пообщуваш с миналото аз, от което те делят... някъде към 365 дни...и знам, че нищо не се е променило, онази  вътрешна сила, която ме е тласкала напред... и все пак всичко старо е умряло и е заменено от Ново:

Наливаме се в безпаметност.
Безметежни часове.
Никой не отброява времето.
Нижат се дните безкрайни.
Безпаметни и безтегловни
ми бягат и думите.
Следва тишина и кротко спокойствие.
За какво живеем, за какво сме тук...
За да сме цели, себе си
ние, нашата реалност,
сътворяваме я ден след ден.
Не се плашим лесно.
Ние сме вечни. Константни.
Скали.
Твърди и ветровити.
Никой не може да ни помести.
И всички пътища владеем.

в цветовете ти се влюбих
и в отраженията
в макро образите
и в избуялите
стари ленти
в лицето ти на снимка
как държиш дете
в ръцете ти
с недопушена цигара
в лицето ти, в ръцете ти...

как те открих
като музикална кутия
на пътя си
после цялата я проучих
до последната нота
я изсмуках
и напълних  вените си
с малката ти нощна музика

триъгълни

държиш ли главата ми между дланите си, аз знам, че ти напомням за нея. и красиво е лицето ми както никое друго в света. но пак заради нея. 

ние двете сме същества от една планета. дошли на земята, за да ви очароват, нараняват, изумяват и обичат. вас, земните. идваме и си отиваме в предсмъртните мигове на животите ви. искаме ви за малко, после бягаме през глава. когато съвършенството се окаже не достатъчно. когато космическото даде път на тленното. и тогава се настанява тишината. осезаема, заради бурята предшествала я.  оглушава те с яркото си отекване по стените. и знаеш, че път назад няма. има напред. ако една от двете ни е преди другата, втората ще те спаси. но когато изразходваш и двата куршума, всичко е приключило било е и няма да бъде. сега и завинаги, в рамките на този живот. космоса ще ни събере отново, но дано този път да сме в едно тяло и тримата.