I think of you in colors that don`t exist.

24.12.2013 г.

lov...

и в значенията с които изпълваме думата любов и онова нищодругонямазначение.. сме съсипали всичкото, някъде там между първия и втория етаж на сърцата ни, сме залостили ключовете за онази силната и споделената и докатосмърттанираздели. за онази подивялата, не интересуваща се от нищо, освен от ръцете, устата, думите горят в ухото ми и те чакам или изпращам... и времето спряло и улиците незначителни и спокойствието си е отишло завинаги. и в искане и нямане сме загубили усещането за цялост, за пълнота, за мълчание и простота. но така се получава, когато пренавиеш собствените си проекции за близост и повярваш, че щастието е възможно и рамкирано в едно-единствено човешко същество, което също има своите слабости.

коледо

тази година софия, у дома. мама, тате, свет. коледен джойнт и коледни сладки. миналата имаше бъндерица и питка с непознати, които после станаха свои. липсвах дома, липсвах щолена на мама, въпреки, че ми изпрати едно голямо парче, което изядох сама... сега липсвам непознатите. които после станаха свои. и миналогодишното семейство. липсвам студената, задимена къща и малката мухлясала баня. сутрешното редене за тоалетната и мрънкането, че млякото е свършило. но... това е съществената глупост човешка. да липсваш това, което го няма. логично. весели празници на всички, където и да сте и който и отминал момент да си липсвате.

28.11.2013 г.

и докато се обърнеш... пак е зима

снегът е навсякъде. в двора и по листата. козирките натежават от преспите. кучето бяга, иска да си играе със съседското. аз съм в тиха истерия от предстоящата сесия. тихо седя, пуша цигара и гледам френски авангард, за да се успокоя и настроя на честотите за писане.  зимата стана като лятото ми - все по-различна с всяка следваща, все по-зашеметяваща и вдъхновена. живеем животите си в това лудо време, пресичаме площадите на града си - все така изпълнен с недоволните и искащи промяната. копнежите са в сърцата ни, а джобовете празни. от друга страна - бъчвите са пълни и не можем да се оплачем.  дъската гледа през прозореца, мисли и мечтае да се засили по пистите. краката ми си спомнят разпределената тежест, водещия ляв и стягането от обувките. тялото ми облича зимното яке, но не тръгва към бъндерица, а към раковска. отново и отново. и така всеки ден. мечтая коледата.

12.11.2013 г.

ДНЕС

 Извинявам се на четящите блога ми, за този текст. Той е различен от типичното съдържание тук, но това се случва в сърцето ми.


има дни, в които съм щастлива и летя на крилата на софийското щастие. усмихвам се на всеки минувач, радвам се на малките дечица, на влюбените ученици, на нагласените бабчета с пазарски торби. има дни, в които и напуканите стари къщи в центъра ми се струват примамливи и живописни. по принцип съм оптимист и вярвам, че живеем в рая.
тук, където няма войни и големи природни катаклизми. не върлуват много смъртоносни болести и все пак хората са относително свободни. водата от чешмата става за пиене, земята ни е чиста и още има диви места, където времето е спряло. не искам да изброявам всичко любимо в България... Родопите, Кара дере, Пирин, Рила... аз самата живея в Рая, на пет минути от Гората, където никой още не е засегнал Моите борове, скали, кълвачи, сойки, зайци и лисиците, които понякога слизат и до нашата къща.
 но скъпи мои, вие знаете, че това е една безкрайно относителна реалност. истината се крие някъде в окото на всеки от нас. искам да ви споделя някои неща, от които вероятно ще се почуствате по-зле или по-добре, не знам и аз... но това днес безкрайно ми тежи.
тази есен и аз станах студент. и то не на случайно място. Академията за театрално и филмово изкуство, стана мой втори дом, от септември насам.  всеки ден ми се плаче от щастие, заради това, което ми се случва. да. тук и в България, аз, която съм една запетайка, имам привилегията всеки ден да седя рамо до рамо с творците на страната ни. преподават ми Хора, велики Хора, някои от тях много възрастни вече, но аз имах късмета да засека собственото си раждане, с техните животи.  и тъкмо, когато се беше завъртяло колелото на творческия труд, така, че и дъх не можеш да си поемеш, точно тогава моите колеги решиха да се присъединят към протеста на Университета. работата секна за седмица, настана хаос. Ръководството мълчеше. аз си го обяснявам с дългото чудене на коя страна да си завъртят задниците. с извинение и без. всички знаете какво значи това. уважавани от мен хора, заеха такива позиции, че на мен ми стана болно. и срамно.
аз самата не знам каква позиция да заема. не мога да кажа, че съм на площада всеки ден, там където са моите колеги. не мога да кажа и, че не заставам зад тяхната/нашата кауза. не виждам докрай смисъла, но преглъщам тази горчивина, докато се чудя и аз на коя страна да извърна глава.
днес гледам Бате Влади по телевизора. Владимир Люцканов, знаете кой е, няма да обяснявам. като малка и аз чаках Измислици - Премислици и вярвах, че Бате Влади е мой приятел, всеки път когато го видех на екрана. сега Влади е остарял. това е нормално. виждам, че дъщеря му е моя колега в Академията. виждам, че той се бори въпреки и напреки. и потвърждава собствените ми разбирания, за това, че може, стига да искаш... без значение къде се намираш, да правиш това, което обичаш и да живееш почти нормално. ако си талантлив, ако си упорит. ако от теб става нещо, изобщо. и той го прави. всичко това. лимитът му е небето. но не точно. видях с ужас, че и той е уморен, че и него като много други са го мачкали различни инстанции, телевизии, власти. и тази умора на човека стареещ в България ме съсипа. не знам дали това е думата, но седя и гледам героя от детството си - помъдрял и приятно побелял и... не знам какво да мисля за тази тъга, за тази примиреност, която се чете в гласа му.
искам, искам да ви кажа на всички, че изход има, че светлината на тунела е близо. но аз самата не вярвам в тази близост. страх ме е от тази примиреност, която се настанява у хората. страх ме е от това, че обществото ни е необразовано и озлобено. не искам да се впускам в темата за емпатията и сирийците. обидно и гнусно ми е, че майки с деца крещят против други майки с деца. вторите са бездомни и подгонени от оръжията на войната. първите са си на топло в къщи.
единственото, в което вярвам със сигурност е в тази Промяна, която е неизбежна. цялата Вселена ни дърпа нагоре и няма начин да заседнем някъде по средата. това е ясно. но се страхувам, скъпи мои, че когато това се случи ние отдавна няма да сме вече между живите. и никой няма да си спомня за нас. толкова много вода ми се струва, че трябва да изтече до Тогава. но... нищо не е без смисъл, нали така?

9.11.2013 г.

айде ся ми спрете нета и ми забодете и тоя нож у сърцето!
не, не се сърдя. не страдам, не се замислям, станала съм кожа и кошер. не ми се подскача, слуша ми се клептън, мрънка ми се и рядко ми се плаче.
чета стари хронологии и се улавям, че стиховете за Теб, съм пратила на друг. каква досада, каква плява.
но Другият има добри стихове, междувпрочем... и понякога съжалявам, че така се разминахме. въпреки, че повече щях да плача, от колкото така. а вероятно и той щеше.
сега ми дрънка на китарата през паузите и се самозабравя в разни речи.
така обичам да го гледам отдалече.
не искам дума да ти казвам, а само с поглед да те свалям от пиедестала да собствените ти прожекции.
а колко сме нищожни се сещам само като видя мъртвите ни общи приятели.
окото ми трепва, не мога да крия.
затварям се до следващата спирка. мълчанието ще се спука. и пак ще тръгнем в различни посоки.
докато не срещна кучето с твойто име и стопанинът му го извика мощно  в ухото ми, да, сякаш трябва да го чуя, аз, сега, а не някой друг и после... името! което да потърся сред хилядите имена в телефона си.

пълнолудие

колко много пълнолуния, на различни места, хиляди... 
на Буката, се кадим с тамян, ноември е, седим до сутринта, аз увита в китеник, гледам към София, гората е светла, снегът блести като в разказ на Туве Янсон, лющяните се смеят, палят огъня...и започват магиите.
 Муна Петра, тайното място, седем души, вървим по брега на морето, класическа лунна пътека, цветът на черното море е тъмно, тъмно синьо, снимаме се в стара лодка, светлината на апарата е усилена докрай и излиза снимка като ден... студено е, а толкова топло, лицата на близките ми светят със силата на извънземни луни...
Сърбия, лято, студен балкан, музика, музика, музика... газ, газ, газ, "секси ритъм", Горан Брегович и ракия... да да да и ракияяя... две момичета на непознато място, местните слагат покривка на варел, носят рози за импровизираната маса, питат дали знаем какво е ракия, хаха, смеем се, шегувате ли се с нас? ние сме българки, знаете ли това какво е? и им изпихме ракията...
сама на верандата в къщи, пуша и гледам поредната кръгла луна. тих звън от получено съобщение. "знам, че не спиш... подарявам ти луната." ...

13.10.2013 г.

пак ми е влажно-каково. сплескано... мечтите сбъднати наполовина. душата спечена без никва причина. рефлексно, в това време на годината, се чувствам зле. застудява или меко грее, няма значение, аз съм минорна всеки път.  нещо, недовършено сякаш ме чака пред вратата, сякаш съм забравила някого... сякаш нещо пропускам... в това ли е глупавият рефлекс да ти бъде депресирано по инерция, дори и когато всичко е наред? или просто нещо пропускам, вътрешно, там... някъде.. спомням си го и ми е на върха на езика и пак не знам какво е... или кой е... свикнала съм с това парене в стомаха, с тази мека тъга... и в дъното на окото си да пазя сълзата. за всеки случай.

2.10.2013 г.

нещо,
да ме жегне,
да ме събори,
да ме постави на колене,
да разбърка косите...
да попие по всичките ми състояния.
да падна,
да стана,
да летя,
да пълзя,
да се притискам, 
да бягам.
да съм жива,
тревожна,
истинска,
грозна.
нещо за ядене, нещо за пиене, нещо за слушане, нещо за гледане, нещо за докосване...
нещо... с едно единствено условие - да преобръща светове.

12.09.2013 г.

banoff

когато пушиш, гледаш, смееш се, когато се диктуват строфи в главата ти, когато сменяш зеленото със синьо, когато мечтаеш за далечни улици или плажове, когато си ядосана, когато си сърдита, крива, когато те заговарят непознати, когато гледаш изпод вежди, когато ти се пътува, когато ти се прегръща, когато мислиш, гледаш, маеш се, чудиш, сядаш на земята и допиваш бутилката с вино, когато си сама, когато си сред хиляди, когато си по нощница, когато си с грим, когато е къдрава косата ти или пък вдигната на кок, когато си учудена, когато уморена, когато те има, когато те няма, когато си ти, единствено и само, в целия свят, неповторимо и проглеждащо, силно, нежно, тягостно или джазово... когато... тогава съм и аз.

19.08.2013 г.

проблем

майки с колички по блоговете, кърмят с една цица синовете си, милена фучеджиевата нямала време да прочете отвореното писмо на златко до нея, газови бутилки гърмят в софия,  довечера има кино на открито, градината лъха на маркуч и на трева, краката ми са целите издрани от разходки по поляните, кучето се е кротнало, вселената ми шушука за идните планове, книгите лежат прочетени, ръцете ми гъвкави, документи, чакащи да тръгнат по реда си, селото въздъхва от жегата, слънцето ми иска целувка в стил "чаодоутре", компютъра пече миглите ми, а верандата е изметена, мама прави чушки с доматен сос и вижда стар познат по телевизията, котките спят на скришно, заекът си похапва вечерята, съседските деца мрънкат, а аз не знам дали ми се пие мента с тоник или бяло вино.

аз и софия

оглеждам се в очите на старите познати. променена ли съм? да. не... променила съм обвивката- може би по-кокалеста и изопната в чертите, вече я няма онази пухкава буза от деветнадесетгодишното ми аз, но... очите ми са същите. както някога. вярвам ли в любовта? да, но не в онази вечна и непременна любов. мисля ли по-често за бъдещето? едва ли. намерила ли съм принца на бял кон? не. но знам, че винаги ще имам близък човек до себе си. яхнала съм своята си кобила и се опитвам да не падна. решенията ги взимам все по-трудно. приятелите все така ме карат да се смея и да плача. времето се промени. хората, улиците, моят град... но всичко е същото. градът, както и аз сменихме безброй много хора, които се опитваха да ни управляват, сменихме външност, рокли, начин на изразяване, асфалта по главните улици и паветата в центъра, преоткривахме се в очите на непознатите, но онова, което лежи на дъното и у двете ни - то остана непроменено. расте, но не старее. гледам се в огледалото, гледам ръцете си... ние двете със софия сме едни вечни момичета. и докато има хора по площадите ни, докато блестят слънчеви петна в косите ни, докато има кой да ни казва, че ни обича - такива каквито сме - понякога изморени, понякога нервни, понякога задръстени и прашни да са улиците ни, все пак... докато живеят всички тези хора у нас двете... ще сме живи. и с око вперено в утрото.
твърде празна и притеснена съм за текст. въпреки нескончаемите опити на хората, близо до мен, да ме запълнят и успокоят. оставам си дупка в стената, незапълнена и стисната между мазилката на собствените си проекции. август е залетял от началото до края. юли и юни изчезнаха. лятото го усетих за кратки мигове, но сякаш през стъкло. нетипично. чакам хълмове и равни поляни. уморих се да стоя в долината.

3.08.2013 г.

и в тихите дихания, и в тежкото въздишане,
и в празнината зад дивана или в запотените прозорци,
в спрелият въздух на двора, в капките, в листата
в тишината, в смисъла и светлината... навсякъде
си
ти.

7.07.2013 г.

* * *

оправданията, думите, ах, как не значат нищо, ах как думите се протягат, ах как им се пее, как им се танцува, ах как гъделичкат зад ухото, ах... нека да мълчим. остави ръцете да те водят. не бягай. остави устните да целуват. остави вятъра да грабне и последната ти мисъл. остави ми се, не мисли, не тежи, не стъпвай по земята. полегни на крилата ми, за един следобед само. утрото е друго. седмицата тропа нетърпеливо. ето, че я изпарихме. ето, че няма и следа от реалността. загубихме се в сън. не искам и да се събуждам. събудя ли се... морето няма да е така солено, птиците няма да пеят с истинския си глас, слънцето ще изгрява накриво и още по-накриво ще залязва. кожата ми ще се стяга от пръстите на другите ръце, краката ми няма да искат да тичат, паяжини ще обвиват сърцето, сълзите ще стоят затиснати между клепачите, косата ми няма да се разпилява по раменете, стиховете ще се изпарят... а смехът ще заседне между копчетата на ризата ти и няма да го чуем... никога.

6.07.2013 г.

together

разминавания. лице в гръб, гръб в лице. аз не те виждам от моя ъгъл, ти ме виждаш от твоя. след седмица разменяме позиции. мълчиш, мълча, мълчим. застиналите устни казват всичко. застиналите думи, не искат да се изговорят. да можеше и времето да спре или пък да се търкулне по-бързо, до там, където... има изход, вход, ръце и вечност. тревата  жълта или зелена, едва ли ще има значение. светът е спрял в средата на нищото, вселените си траят и плетат покривки на една кука.аз съм  пълна от дъното до похлупака и все пак съм празна. изпълвам се единствено в дъната на очите ти. съм цяла.


5.07.2013 г.

мотиви и портрети

защото, когато погълнеш половин бутилка ром, после повръщаш пеперуди и спазми от смях.
защото имаш тъмни кръгове под очите и бръчки около устата - всичките са от усмивки и от ранно лягане. защото си сила, огнеметежна и расова, крилата ти орлови, а ноктите прасковени.
защото живееш за и заради изгрева, белите ти копитца само сменят сандалите с обувки и тръгват дори и в дъжда, през тревите, през змиите и камъните, през дивите ягоди, и кипарисите. защото имаш бенка на гърба и на дясната буза на дупето и нощем, докато спиш, ръмжиш като котка. кафето пиеш бавно и незабравимо, косата си не решиш никога, парфюм не ти е нужен, за да миришеш на вечност, а когато прегръщаш, се завиваш с моята миризма и потъваш между костите ми. за да излезеш от там, сякаш никога не те е имало, а после да се завърнеш, всеки път като за първи и последен.

23.06.2013 г.

ти си най-дългото изречение

на фона на лайната, днес, вчера и утре, но лайната не вътре в мен, а тези по улицата и навсякъде, е, на техния фон седя и чадела си гори, монитора свети, митко таралежков пее, сега и само за мен, и се заслушвам във вятъра, дето искам да спре за миг, заслушвам се в капките по покрива, в тихата препирня на съседите, заслушвам се в миризмата на сачака в стаята ми, заслушвам се в съселите на покрива и в бръмбарите на двора... и сетне се заслушвам втори път, сега в собственото си дъно, казано просто, заслушвам се в точката светеща по средата на тялото ми, заслушвам се в туптящия си орган, туп-туп-туп..сърце... заслушвам се и в най-ниските им пластове, в тихите им тонове... и там сред всички имена, сред всички думи, хора, случки, дни, месеци, години... сред тях като скоба, като покрив, като паяжина, като заглавие и като хубаво изречение, там, най-отгоре, пролог и финал, глагол и местоимение, запетая и кавичка, малка и главна буква... там е твоето име. двусрично.

кампари

кой е чел, кой е търсил, кой е ровил, ровил, ровил в душата ми безкрайно? кой е искал себе си там да намери. и моят смях да си нарече на него си. и моите устни да сложи на врата си. и моите коси пред очите си. и моите сънища на възглавницата си. кой е този, който нощем се завива с отражението ми. кой пита и търси, и лута се между буквите ми. думите посребрява, слага им скоби, тирета, кавички. търси им смислите и разчленява душите. 
а, но нима си ти? не, не искам да вярвам, не мога. не отива на старото аз, но отива на възлестите ръце, по които остават очите ми денем, по които попиват зениците нощем.
а кучето се отърсва от мокрите капки, бунтува си козината, секунда, две и после продължава по пътя си. сухо. но аз не съм куче. и никога няма да бъда. а водата е толкова примамлива, мека, ходилата ми прашни и изгорели от път. а душата ми слаба, ангелите са взели почивка в тази морна жега и пият кампари. сам-сама съм. и роклята ми се вее нанякъде. сам-сама. тук са само очите ти.

20.06.2013 г.

летни сънища

сънувам лица, хиляди безкрайни лица. сънувам, че лежа на гърдите ти. тихо се съгласявам с думите ти. тиха искам да бъда и малка. не искам да споря, не искам да съм умна, не. само ще полежа на гърдите ти и това е. вещицата ще задава въпроси, коя си, какво си, какво искаш,  кой е той... а аз няма да плача в шепите си, наяве ще се смея, да. ще и подпаля къщичката и ще си ожуля и другото коляно. честито лято, деца!

4.06.2013 г.

* * *

смея се, а в главата ми подрънкват кухо семки
бъркам ли нещата
и понятията?

бъркам ги като в казан
око от гарван
крак от игуана
змийска кожа
и пеперудено крило
месец юни позлатява идеите

косъм от русата ми глава
щипка от брадата ти
падат в казана
и се разбърква магията
потича по стълбите
стига чак до съседите
ах, ох и их

а как ми се иска
да е подредено
равно
като в софийска
библиотека


16.05.2013 г.

отстояния

колкото срещи - толкова стиха
кратки години, кратки месеци
лицата непроменени,
а мислите вместени

все тихо те исках, така ненатрапчиво. все бяха твои ръцете ми, щом излезеш зад ъгъла. все допирах устни в бузата ти, да ме погъделичка брадата, да усетя мириса на вечност, на гора, на сол и пясък... не навлизах в света ти, на ръка разстояние. а знаеш, че нищо не може да ме вбеси повече от разстоянията. понасям ги и сега. разбрала, че разстояния сам създаваш и сам рушиш. написах ти книга, покрай развятите случайности и покрай вярата, че ти си моята душа-половина. изтече. всичкото. там някъде. между искането да чувам дишането ти нощем и стремежа да оставя свободата ти - свободна.

нужда

аз нямам нужда. нямам нужди. нямам нужда от вас. стиховете ми и без вас текат. ако не сте вие, някой друг все ще намеря, да ме наранява, да обещава, да лъже, да не жали, да бяга, да изопачава, думите, думите, думите и смислите на думите. любов, вяра, приятели. приятели! аз нямам нужда. аз... съм просто брънка. от одеалото. изскубнала се, подивяла. издънка. черпи сили от слънцето и тегли нагоре към върховете, където има сняг и сърцето трепти. аз нямам нужда, не. аз имам нужда само от черешите. да, цъфнаха.  и всичко е гладко. равно. пясъчно. вятърът е далеч и не повдига роклята ми. аз нямам нужда, нямам. аз съм тук, в тишина. и гледам звездата.
красотата остава в затишие. красотата е преходна. душата владее хаоса. душата мистерства и нахълтва в най-тъмните кътчета.  а ти... си просто човек.

7.05.2013 г.

свещи и далечини. висини. погледнати от горе сме. прашинки. струни докоснати. ръце на мъж. мирис на лято. мирис на далечни близости. аз ще те напиша, ти ме изсвири. дъждът идва, тихо чука по клавишите ти. ето го вятъра, с него пушите по цигара. усмиряваш си мозъка, затваряш петолинията. открехваш портите, а после ги залостваш. сърцето е мускул, а така умее да трепти. рози израстват през ушите, пръст, земя, локва и трева. капе музата, леко се стича по гърба ми, намира отвес и се прокрадва, ето я, ти я доведе, сяда до мен и държи ръката ми. после си тръгва. тишина.

2.05.2013 г.

тези дни чета антология на българската поезия, а музата ми се сплесква като недопечен картоф. пенчо и петко са гиганти, не са "дядовците" на славейков. любен каравелов си е просто улица, сега в моята тиха празнична, предвеликденска софия. 
ще изляза по хладно, привечер, ще гледам витоша, зелена и морава, ще се смея със сродните си души, докато ти спиш. 
дишам те, ярко, дишам с твоите дробове, пускам ръцете ти и далечното между нас се завръща. но вече е само въпрос на физика. бермудския триъгълник на лявата ми буза ме завихря.
 

20.04.2013 г.

единствено тук и сега е възможно
да говоря, да гледам,
да вървя с теб за ръка.
единствено тук е възможно
любовникът да ти бъде и брат
да се усмиряваш в паяжините
на любен каравелов
и да имаш зелени очи,
както никога
единствено тук е възможно
да се успиваш до обяд
да претопляш кафе от вчера
да имаш сърце на куртизанка
и крака на воин
единствено тук е възможно
да се вслушваш в хъркането
под възглавницата
да запечаташ вените си с восък
до другия път
до месец юли, април или септември

тук
любовта е химерата на отсрещния бряг
любовта е четири годишни времена
любовта е сърп и чук
тя е майка и мащеха
земя
море
лодка
параход
цъфналите жита
листата на розите
повей от крила на пеперуда
неделя сутрин и мекици
торта
ягоди
суфле
любовта е истинска като праскова
като орех
като месец май
тя не съществува само по книгите
единствено тук
е възможна

29.03.2013 г.

риба

"за принцовете и техните рози, ядно чукам клавишите, на моята модерна пишеща машина. ето почти полунощ е, принцове няма, розите увяхнаха от отегчение. делникът, в който се стопихме всички. и тихото нищене на въпроси и отговори, от което ми се догажда. пътищата са се проснали пред мен като коремите на риби, гледам ги и виждам отражението си у тях. мътните лъжи и увещания оставям зад гърба си. не ми се плува в гъсти, кални локви. аз искам бледосини езера и зелени като очите ми океани. не съм риба, но тялото ми е хлъзгаво. умея да забравям, да махвам с ръка, да затварям сълзите си зад усмивка.  умея да превръщам чуждите води в свои. а в свои води се плува най-лесно. не ми е проблем и изтупването на коленете и облизването на пръста, за да обърна новата страница. но кажи ми, наистина ли искаш да видиш студеното ми лице? защото то ще е топло и сияйно, с меката усмивка, от която ти се подкосяват краката, да, както си свикнал, ще бъде такова, за всеки друг на тази земя, но никога повече и за теб. това ли искаш да видиш?

28.03.2013 г.

пролет е и няма да потъна. слънцето ще ме дърпа към небето. ще се влюбвам  в стари и нови лица и ще кърпя дупките по сърцето си, докато не ми свърши конецът.

малката парцалена кукла, с дупките по сърцето. сама на ръба на пропастите в малката си парцалена глава. плаче, а после се свива на кълбо в стаята си и заспива без да избърше сълзите.

защо са такива хората, защо? питам мама, а тя не може да ми отговори.

не искам да съм сама, а всъщност никой не знае какво ми е днес. всички мислят, че съм добре. няма и как да знаят.
кой иска да ме спаси от себе си в четвъртък вечерта?
in days like this, when nobody cares, i'm trying to put myself under a glass lid, like the rose of the little prince. but i need a friend, not a glass.

14.03.2013 г.

твърде женска съм понякога и в утробата си и в обвивката. ръцете ми, то е ясно, женски, но и сърцето ми го е обзело същото женско чувство. да съм кръг, да съм окръжност, да окрилям, да ме закрилят. на моменти прекалено разпиляна, за да събера линиите си, но все пак успявам. тогава съм тиха като най-дълбоката вода.
сънувам те. вървим по софийските улици, и най любимото ми - лято е. хващам ръката ти за момент, после я пускам, вървя с гръб към улицата и с лице към теб, препъвам се леко и се смея, слънцето те е скрило целия, косата ти се подава от някой лъч, а мен ме обзема топлото чувство, че си тук до мен и никога няма да си тръгнеш. ще бъдеш този мъж, от който ясно виждам очертанията си. мъжът, който е гръб, скала, притиска те и те подпира, на завет в него можеш да се скриеш, палатка можеш да опънеш в гръдния му кош, сърцето му в ръка не се побира и ветроходни лодки плуват в очите му.
ще се влюбваме ли пак тази пролет? ще се оглеждаш ли в очите ми, така както уличните лампи се оглеждат в твоите. и нощта е студена, баровете топли, ръцете ти са близо до тялото ми и малки паячета се разхождат по врата ми.

10.03.2013 г.

за три месеца се научих. и се уча.
да свивам на ръка, да спускам от върха, да меся, да готвя, но
да бъда само с теб.

27.02.2013 г.

зеленооки момичета, дракони и слънца с рошави пипала се разхождат из ума ми и чакат да ги нарисувам. днешното Вчера е набъбнало в клепачите ми и ги изпълва с Умора. тялото търси мека Упора. дланите търсят длани, ходилата студени чаршафи. нощта отлита сякаш не я имало. сутрините миришат на мен. замръзналите улици разговарят. за времето, за хората, за планината... нашепват ми, че всяка от тях може да ме отведе у дома. намерих стих в телефона си. написан от mark , изпратен на някого, твърде отдавна, за да е било истина.


Денят е груб хирург
с ръждясал скалпел,
който ни изрязва
един от друг
за да ни спаси
от сиамското близначество
на нощните ни мечти.

* * *

26.02.2013 г.

нощни диалози

* * *

- имам си две неканени гостенки на прозореца
- искат да влязат
- нощни пеперуди
- гледат ме през стъклото

- мм пусни ги в корема си



* * *

- сънувах, тази нощ, че ти се обаждам
- и ми казва, че "номерът не съществува"
- какво ли значи?

 - ами можеш да пробваш for real да видиш дали дава свободно

- еми страх ме е, че верно ще ми каже, че не съществува .)))


* * *

25.02.2013 г.

"...и напразно се вслушвам, няма звук, няма зов, 
като в старите филми, като в първа любов..."

тишината на спомена, казват, разяждала
тишината на дъното ми
безпощадните кадри
между имането и нямането
но ще цъфнат черешите
и тази година
и пак ще сме заедно



за първи път не искам тази пролет
стискам зимата за ръцете ледени
не се обади,  не отговори, мълча до последно
а времето отлетя неусетно
после се занизаха дните кални
а тук там тревичка се провира
през пръстта
гледам дъжда през прозореца
и не искам да мисля за него
не избирам лесните пътища
и не искам тихото съпротивление
на полегатия склон
но ти го искаш
а трябва да ти опростя нещата
да съкратя ненужното
а после ще се спуснем
по който и да е склон
но предлагам да изкачим и някой връх
за разнообразие

16.02.2013 г.

усещам силата си на моменти
свила се като кълбо прежда в корема ми
разпръсквам я
оглеждам се за поражения
искаш или не, винаги съм в средата на бурята
сред хората
център и понятие
смисъл и притегателност
всеки иска да ме пипне
всеки иска да ми се усмихне
да прокара пръсти през косите ми
а мен ме вълнува единствено
чувството, което ме обзема
когато съм сред тълпата
уж сама, но ти си там
и съм никоя
и съм някоя
и потъвам бавно в музика
без да помня, без да ме е страх
не изпитвам нищо
само топлина и смях

и така между делничните ни боричкания, между работата, закуската и вечерята, прането, чаршафите, парите, колата не иска да запали, млякото е свършило, някой се чувства обиден... между всичката тази плява си е отишъл един герой. фалшив или не, герой на нашето време. с неговия глас съм отгледана, с неговия опасен чар и някъде между сините му очи и тихата му усмивка, някъде там е излетял огромния му дух и е станал част от вселената. поредният. а дали е късно за друго? и стъпките му ще стоят завинаги по пясъците на сърцата ни, белязани.

9.02.2013 г.

нощите са дълги, дните жадни. сняг се сипе на парцали, аз съм мека ръкавица. нагаждам се по очертанията и погребвам спомена за другия. зимата е мила, топла и невероятна. вкъщи е упора, вкъщи сме, двамата. другите ги няма. сняг се сипе, тихо се усмихваш в съня си. сняг се сипе, аз съм спокойна, ако ще да ни засипе.

26.01.2013 г.

все сънувам как ме прегръща някой, не зная кой е той и от къде идва в сънищата ми. не го познавам. лицето му ми е познато само в съня ми. и тази нощ беше филм. и се гледах отстрани. място с много хора, градина,чаши в ръцете и едно голямо бяло платно, на което се прожектираха кадри. и на фона на всичко бяхме аз и ти. ти, непознатия. и всичко вече беше ясно помежду ни. и нямаше за кога да се чака повече. защото достатъчно бяхме чакали. и в тази градина, сред многото хора, докосвайки се случайно и поглеждайки се през рамо, ние си се обричахме. в нещо, което имаше смисъл. в пориви, които не търпят клетки. пускахме ги на свобода и забравяхме цял един свят.
събуждам се и котка мяука под прозореца ми. а, да. ето я реалността. таванът и леглото, печката работи, кафе няма, къщата празна. събота на обяд. свивам и пуша. после забравям.

24.01.2013 г.

таван

имах дом. той беше някъде далеч между сърцето ти и малкия трън в петата. между раковска и солунска. между две течения през лятото и три ребра на радиатора през зимата. той беше твоят дом. но в него аз се чувствах. чувствах себе си. и теб. приютявах се у него. извънредно или делнично. гледах на улицата като на заден двор, а трамваите бяха тихи борове, тръгнали по своя си работа. понякога се будех и тихо се вслушвах в звуците, които носи градската нощ. твоето дишане беше моята нощ. този дом е ненаписан роман. остров между пропастите. откраднати въздишки. тайни или явни. сега живеят там непознати. непознати и неподозиращи.

преосмислям

сутрин отварям очи
вали сняг
целият двор е бял
и не сънувам,
а живея зимата

не пиша,
защото съм щастлива
прописвам
защото
не съм себе си

въртя калейдоскопа
на живота си
и имам чай за закуска

оглеждам се
в нечие отражение
и чуждите хора
които срещнах
вече не са ми чужди

преминавам
през прекрасното
ром, планина, трева,
шепа усмивки,
покривката с червени риби
е толкова синя
почти колкото
пуловерът ми
и очите
на моменти

само къмпингите
щели да ми останат
ако скоро не запиша
висше
ми нека ми останат
на вас какво ще ви остане
диплома?

магия тече във вените ми

18.01.2013 г.

три и двайсе` сутринта

вече бутона "нов блог", го бъркам с "нова публикация". моето аз в 3:20 сутринта. след работа и след тежък разговор. винаги изцяло и по правило, нещата не се случват според плана ти. прецакват се, объркват се и се разместват. ако трябва да вляза в клише ще кажа -"майката си ебават". 
седя си тук, на сто и шестдесет километра от дома и се чудя дали този, който спи зад мен на леглото е моят мъж или моят мъж е някъде на сто и шестдесет километра от мен. там седи и се чуди и той. или моят мъж е на хиляда сълзи разстояние. ако е така... аз трябваше да съм го намерила още в шести клас. може би моят мъж е много-много по-далеч. а може би спи зад мен? или е на точно сто и шестдесет километра от мен? или...
другото съм просто аз. лаптопа, музиката, хората, които срещам. и това е. аз съм си аз. побирам се в ръчна чанта за багаж. тежа точно толкова, колкото себе си. имам огромен белег на лявото си рамо и много мразя да говоря за него. казвам, че е от скачане с парашут. и хората ме гледат с еййй такива очи. но мен хората по принцип си ме гледат така. без майтап. нещо им правя впечатление. като им се усмихна и те мяууу... обезоръжени. бива ме в усмивките. гледайте да не ви се усмихна и на вас някой ден. 
но това са подробности. истината е, че душата ми е горяла и сигурно и сега гори, но просто не и личи. умее да се смее и да подритва въгленчета с крак, колкото и да и се пищи. огънят боли.
истината е, че колкото и да се стремя към слънцето, винаги се заклещвам още на някой облак, преди да съм преполовила пътя си, дори.  истината е скрита зад някой камък в стената. но това не е моята истина. и моята къща. истината издирва пътища и пролуки, прекосява морета и планини, изминава хиляди километри пеша... но все пак успява да излезе наяве. и избира странни маршрути. истината я надценяват. по-грозна е от колкото я мислехме. иска ти се да я смачкаш. да и напукаш бузите от шамари. тази истина... дето толкова искахме. заради нея стоя будна, заради нея нищо не е наред. и вървя и клеча и квича и се давя в собствените си сълзи. и съм алиса и съм пандора. и съм просто човек. с колене. с подути клепачи. с накърнено достойнство, с наплескана чест. аз съм жена. но и рицар. и моята чест е моето его. но все пак не изцяло. аз вярвам в това си достойнство. аз вярвам в красотата. аз вярвам в хората. в техните сърца. аз вярвам, че не е това начина и че има по-склонни пътеки. и вярвам най-много в това, че так където расте любов, там друго не вирее. тогава какво?

11.01.2013 г.

sail away

готвя, мириша цялата на кухня. спомням си "мирис". и моето днешно е индийско. къри. мисля за душ и далечното ми.  което чувам понякога, сънувам всяка нощ и денем му отдавам мислите си. зад всяка песен има истинска история. човешка. и нашите песни още не са написани. и пак  прелива сърцето. няма еднаква обич. всичко е в нюанси. обречено или изпълнено.

щастливи са тези, които имат приятели. няма нищо по-хубаво, след майчината любов.  щастлив е този, който има с кого да отплава.

6.01.2013 г.

лесно е да го кажеш, сега, когато си намерил любовта. и тя е едва на няколко месеца. пеперудена и крехка. лесно е, да вярваш в щастливия край, когато го живееш. а какво ще кажеш за десет години търсене? лутане. и сега още десет. въпреки, че всички знаем. и аз и ти знаем до съвършенство в чии ръце ще свършим малко преди финалните надписи на нашия глупав сериал.