* * *

оправданията, думите, ах, как не значат нищо, ах как думите се протягат, ах как им се пее, как им се танцува, ах как гъделичкат зад ухото, ах... нека да мълчим. остави ръцете да те водят. не бягай. остави устните да целуват. остави вятъра да грабне и последната ти мисъл. остави ми се, не мисли, не тежи, не стъпвай по земята. полегни на крилата ми, за един следобед само. утрото е друго. седмицата тропа нетърпеливо. ето, че я изпарихме. ето, че няма и следа от реалността. загубихме се в сън. не искам и да се събуждам. събудя ли се... морето няма да е така солено, птиците няма да пеят с истинския си глас, слънцето ще изгрява накриво и още по-накриво ще залязва. кожата ми ще се стяга от пръстите на другите ръце, краката ми няма да искат да тичат, паяжини ще обвиват сърцето, сълзите ще стоят затиснати между клепачите, косата ми няма да се разпилява по раменете, стиховете ще се изпарят... а смехът ще заседне между копчетата на ризата ти и няма да го чуем... никога.