ти си най-дългото изречение

на фона на лайната, днес, вчера и утре, но лайната не вътре в мен, а тези по улицата и навсякъде, е, на техния фон седя и чадела си гори, монитора свети, митко таралежков пее, сега и само за мен, и се заслушвам във вятъра, дето искам да спре за миг, заслушвам се в капките по покрива, в тихата препирня на съседите, заслушвам се в миризмата на сачака в стаята ми, заслушвам се в съселите на покрива и в бръмбарите на двора... и сетне се заслушвам втори път, сега в собственото си дъно, казано просто, заслушвам се в точката светеща по средата на тялото ми, заслушвам се в туптящия си орган, туп-туп-туп..сърце... заслушвам се и в най-ниските им пластове, в тихите им тонове... и там сред всички имена, сред всички думи, хора, случки, дни, месеци, години... сред тях като скоба, като покрив, като паяжина, като заглавие и като хубаво изречение, там, най-отгоре, пролог и финал, глагол и местоимение, запетая и кавичка, малка и главна буква... там е твоето име. двусрично.

кампари

кой е чел, кой е търсил, кой е ровил, ровил, ровил в душата ми безкрайно? кой е искал себе си там да намери. и моят смях да си нарече на него си. и моите устни да сложи на врата си. и моите коси пред очите си. и моите сънища на възглавницата си. кой е този, който нощем се завива с отражението ми. кой пита и търси, и лута се между буквите ми. думите посребрява, слага им скоби, тирета, кавички. търси им смислите и разчленява душите. 

а, но нима си ти? не, не искам да вярвам, не мога. не отива на старото аз, но отива на възлестите ръце, по които остават очите ми денем, по които попиват зениците нощем.

а кучето се отърсва от мокрите капки, бунтува си козината, секунда, две и после продължава по пътя си. сухо. но аз не съм куче. и никога няма да бъда. а водата е толкова примамлива, мека, ходилата ми прашни и изгорели от път. а душата ми слаба, ангелите са взели почивка в тази морна жега и пият кампари. сам-сама съм. и роклята ми се вее нанякъде. сам-сама. тук са само очите ти.