но колко няма значение, колко нищо не съществува,
колко самите ние не съществуваме... нереалните реалности, мъчат се всеки ден да ми се доказват колко са истински, не им вярвам, не вярвам на собствените си атоми, затворени в това физическо тяло. и колко самата аз съм без значение, нещо си помислила, видяла, казала някому или прошепнала зад ъгъла. и същевременно всичко отеква във безкрайната вселена... запазва се някъде и е от огромно значение за ... всичко. всяка мисъл, всеки повик.

и ето стоя в прашната стая. горещо е, лепкаво, съботно-работно, отегчително. и влиза момиче с жълта рокля и сламена коса. боже... тя мирише цялата на цветя, на сапун, на жасмин, на окосена трева, на люляк, на кокиче, на сълза... изпълва цялата стая със себе си. вътрешно ме усмихва, непонятно е как всичко изведнъж е друго... а този цвят на роклята й... той не съществува, възпроизвеждат го очите ми. и този мирис на цветя и той не съществува... ако нямах обоняние да го усетя. а всъщност... и този ден не съществува... всичко е сън, в който сънувам, че сънувам съня си... и така до безкрай. ще се събудя ли някога?