докато полицията протестира и задръства малкия ни град, аз съм зачетена в "архангел михаил", една пиеса на георги марков. вътре в нея един полицай показва полицейската си същност, въпреки, че през цялото време ни подвежда, че и той може да бъде човек. но не, той е бял архангел с черни криле. и остава такъв докрай.
слушам музиката от миналата година и някак задочно ме боли, паметта на клетките, които се скъсяваха от болка и разруха, година назад по същото време. спомням си... текста... и студените ръце, които мръзнеха из софийските улици и търсене, търсене... свят да ти се завие. и заспиване все някъде, с някой свой... с приятелските души, с които се бяхме слепили като дъвка за коса. и щастие, щастие, едно мътно-помътняло щастие, което винаги е на топло и винаги му е студено. все му се спи, а все не си доспива. и влачене на крака по зимните тротоари и търсене на усмивката, на онзи, който нищо никога не обеща... и тази тъпа тъпа тъпа болка в стомаха, свиване в спазъм, безкрайно съкращение на мускулите, сутрин обед вечер... и оглеждане във витрините, без някога да мога да видя истинското си лице... разпад в разпада... груби хора, груби вечери, стремях се като нощна пеперуда към лампа. кастрех крилца, мислех, че погребвам его, а егото ми беше нужно, за да живея. слабост, слабост.... отслабвам и не зная защо, китките ми са станали като на второкласник. от недоспиването е, мисля си и колко съм влюбена... толкова, че дори не помня лице, очи... черти, дрехи. само едни отразяващи очила, в които виждам себе си. колко точно. за кратко ми беше огледало. оглеждах се от глава до пети, самовлюбено тръсках косите си и се усмихвах с вампирски зъби. зъбите са зъби, за да хапят. показват се само за информация.
днес... 6 сутринта, сънено, сънено... го целувам и... няма зъби, няма тленност, няма егоизъм, няма смукане, няма сълзи, няма я онази тъпа тъпа тъпа болка.... само лек спазъм, защото напуска леглото и топлото му тяло отива на работа в тъмната сутрин... и аз отивам боса чак до вратата, за да го целуна за довиждане и за да му кажа пак колко.... и се връщам в топлите завивки, за да си доспя и не мога да повярвам на късмета си.... всичко в живота ми до сега е било временно. никога не се почувствах цяла до някого, никога не се успокоих, не се спрях, не повярвах, че може да е за по-дълго от временно... никога, до някога, до сега, когато той... спи до мен и ето го, той е ... хубав и цял и топъл и мой, изпълнен с мои неща, изпълнен с негови.... и наши. и очите му са пълни с бъдеще, с настояще... където съм аз. където сме ние. а всичко останало е глупост.
