и отвъд всичко няма значение какъв си
дали онемяваш като врязвам поглед в челото ти
дали имаш страхове и от колко високо си падал
какво си губил и какво отнемал
каква е болката  зад ребрата, там отвътре
каква ли мисъл сяда до леглото ти
сутрин
щом отвориш очи
аз знам, че си човек
и по човешки сложен или опростен
но зад гърдите искам да погледна
само за ден, само за час
а после всичко ще е
спомен

дори не мога да опиша, с думи да изразя, хем спокойното ми настроение, хем нервната топка в стомаха, докато седя и слушам златния тембър на миг джагър. в двора мирише на грозде, бял отел. кучето ми почина, вчера го погребахме, аз, мама и свет. и в мен се прокрадват едни противоречиви копнежи, между това да ме прегръщат други ръце и да не ме прегръща никого. дългите изречения ги пиша, когато страдам. и пуша. после ги съкращавам, защото при прочит не позволяват дъх да поемеш.
усмихвам се през вчерашните сълзи, не ми останаха повече за този месец. котките и верните хора ме пазят. да се смея, да не забравям, че животът е чудо. и няма грешен път.