аз неусетно започнах да искам
да бъда твоята локва, в която прогизнаха обувките ти
да бъда този град, по който меко стъпват ходилата ти
да влизаш и излизаш в мен като в къща
да присадяш на верандата ми
да палиш тихичко лулата си и да се вглеждаш в планината
или пък да отиваш някъде по работа,
но после и да се завръщаш
по пътеките ми
покрай улуците и уличните котараци
да бъда град, земя, вселена
разстлана
да бъда кухненския нож
подостряш ме
държиш ме здраво с дясната ръка
разряваш хляба, посипват се трохи
изохквам тихо докато ме оставяш на плота
и оставам тихо и наострено да те чакам
в тъмнината
