само спомени и нищо дето да си струва да го помниш. никой по-точно. дъжд вали, а аз съм сама и няма с кой да изляза дори на вечеря. докато любовта готви вечери за други, които очевидно са си намерили с кого да вечерят. пълно е с хора, но никой не ми е на сърцето. всички са ми еднакви. маловажни. не ме трогват. мъча се вълшебство да видя. някъде без цензурата на телевизията и прочие. после се прибираме с мотора в дъжда и е приказка, само двамата, вода и смях се стичат по врата ми. но няма я онази припряност от преди, онази неринудена реалност на прясното тяло и непознатия допир. няма и нещо, което да си струва да направиш пак. няма и нещо, което да си струва да опиташ с някой нов. опирам се на любовта ти. мъча се да съм тази, която искаш. и съм. дори без мъченията. пристига спокойствието, то се крие, някъде под леглото ни, ако изобщо имахме легло. не са ми останали приятели, впрочем. защото се превърнах в амбициозна кучка и работохоличка, каквато впрочем никога не съм била. впрочем. е тъпа и ненужна дума. трия я няколко пъти, а после пак я написвам. мисля си, че нямам никакъв талант. дължа пари. гадна съм. затъпяла съм и търпението ми се е изчерпало. мразя хората, споменах ли го. апатична и кисела съм. потъвам в едно безразличие и някак се харесвам такава. не е добре.мразя се. мразясемраязясе. лъжа. не се мразя. обичам се. и бих се целунала, ако се познавах. но ако бях мъж нямаше да се оженя за себе си. странно. бих се оженила за много други, но не и за себе си. явно не съм достатъчно добра за мен самата. пускам съобщения в една празна кутия без дъно и не мога да обясня на отеснелите мозъци защо. защо имаш нужда от това. защо викаш в морето, защо се спускаш до дъното на кладенеца и искаш да му изкрещиш болката си. той няма да отвърне. няма да се впечатли. но пак го правиш. ако само един камък от каменния кладенец потъмнее, значи ме е приел, някъде там, дълбоко в каменното си тяло. и водата ще отразява лицето ми и тялото ми ще потъва в ледената вода. тя приема гласа ми, тя го запаметява и поглъща и сякаш някога го е имало. какво облекчение. и каква лъжа. нищо не съществува. успокоявам се с тези думи. не се случва, не е истинско, но нищо не е сигурно, нали?
помниш ли веднъж те срещнах в хамбара. беше тъмно и опушено, както винаги. видях те случайно, с червена карирана риза и развята коса, седеше с познати лица, които не исках да виждам. бях със свои хора. най-близките. отразих се в очите ти, въпреки тъмнината. дали и аз не бях с карирана червена риза. слива ми се... но сърцето ми подскочи, както винаги подскачаше, когато те срещах. никога няма да разбера защо. защото аз сега съм безкрайно загубена, а ти безкрайно мъртъв. смъртта е кучка, която проваля всичко, нали?
