I think of you in colors that don`t exist.

26.11.2014 г.

слива ми се всичко до степен на разливане, до протичане на мозъчни клетки по дюшемето. слива ми се текстът на незнаен, но любим и приказките му, че гледал кротко как  навършва трийсет. сливат ми се песните от плейлиста и отгоре изплува една, която отдавна ми беше пратена и разчленена от слушане, до толкова, че като я чуя да не усещам нищо. 
преливки със снощния вкус на вино в устата ми и разговор, в който потъвам и не съм в тялото си, не съм в стаята, не съм никъде, сляла съм се и чакам да се родя. 
не ми се вярва дори колко безразсъдно глупава умея да бъда и да скачам от върха с главата надолу, като вероятно се мисля за птица, която ще полети. но това е свързано с единствения ми канон - да следвам себе си като месия и да не забравям никога коя съм и какво съм. 
искам да затворя момента в буркан, да го спра, да го препарирам, защото знам колко се разтича после и идват разни незнайни лайна - фактори външни, вътрешни, всякакви, невъзможности, градени с години, вкостенели сърца, его, което мре да разрушава и да не дава възможност за въздух и радост. и сама си се учудвам - кога станах толкова смела и страхлива едновременно? така вярваща в пътищата, в неслучайностите, в хората, в теб, в мен, в остарели истини и наръбени клишета... и цинична, в същото време. рационализирам цинизма си и си давам ясна сметка - той е провокиран, привнесен, не е мой и никога не е бил. чуждо тяло, било тук за чуждата угодия, за това да не съм случайно смешна и неоромантична, да си пукам розовия балон отвреме - навреме, за да не полудея съвсем. в нечии чужди очи. незначителни. колко хиляди пъти чуваха ушите ми, че светът ми не съществува и реалността чака на прага. фак оф. пореден път. този горе обичал смелите. а сърцето ми е винаги младо. умее да се възражда. всеки път.
...със сетивата на диво животно, бягащо от себе си.


Думите са великани. Уголемяват реалността. Приземяват я или я изстрелват в орбита.
Дали чертежите ми по повърхността на Вселената са само крясък... Губещ се, там, където няма условия за звук. Има ли я онази нишка или чертая във празно пространство, опипвам несъществуващото?
Времето е мит. Ние сме митологии.
А аз мога да съм всякоя. Пенелопа. Юдит. Саломе, носеща главата ти на тепсия. Медея, убиваща неродените ни деца. Или Шехеразада, неспирно завързваща думи около шията си, за да се спаси от смъртта. Мога да бъда всичко. Или нищо. Само го прошепни.