...със сетивата на диво животно, бягащо от себе си.

Думите са великани. Уголемяват реалността. Приземяват я или я изстрелват в орбита.

Дали чертежите ми по повърхността на Вселената са само крясък... Губещ се, там, където няма условия за звук. Има ли я онази нишка или чертая във празно пространство, опипвам несъществуващото?

Времето е мит. Ние сме митологии.

А аз мога да съм всякоя. Пенелопа. Юдит. Саломе, носеща главата ти на тепсия. Медея, убиваща неродените ни деца. Или Шехеразада, неспирно завързваща думи около шията си, за да се спаси от смъртта. Мога да бъда всичко. Или нищо. Само го прошепни.