Белег

искам и мен нещо да ме белязва
белег на шията
или просто някой град
в който съм забравила душата си

белязват ме...
годините прекарани в бягство
белязват ме...
дните-векове със всеки един от вас
белязват ме сродните ми души,
отвъд океана или през улицата
белязват ме думите
белязват ме книгите
четката и грапавият кадастрон за акварел
белязват ме кредата и черният въглен
белязват ме ремъкът на фотоапарата ми
и последните десет пози
белязват ме едно сухо мартини
и две маслинки с бадем
топено сирене, препечени картофи на тиган,
уиски, с неизвестен произход...и грамофоните...
белязват ме два кроасана в три през ноща
и телевизора включен,
защото не ми се спи
белязват ме приликите с майка ми
разликите с баща ми
и съответсвието с брат ми
белязвате ме всички,
с които незнам къде свършвам аз
и къде започвате вие
съшити, като стара книга, с безбройни листи
белязват ме сънищата ми пророчески,
нали ти казах...че се сбъдват
белязва ме цялата ми дълга съдба
като Приказка без край
като Милион и едно желания
с кака Лара
белязват ме белите ми ботуши на сватбата ми
и бежавият гербер в косите ми
белязват ме зъбите ти, когато се смееш
сякаш тихо се впиват в сърцето ми
и немога да спра да те гледам
и се сливат очите... зелени и кафяви
както се слива кладенец с дъжда
белязват ме пясъчните бури
в ръцете ми
и малката фея, която живее на миглите ми
белязва ме ноща тъмносиня
и дните светлорозови
белязва ме сянката от лозницата на двора
и синьото перде на верандата
белязва ме всеки атом от който съм съставена
и ме белязва срещата, към която стъпвам всеки ден
уверена и изтомена да я чакам...
вървя към нея неусетно с тласък, с крачка твърда
вървя към нея... все така белязана...

ех да можех...
но не мога
мога само в тишината да се взирам
докато се разтопя
докато изчезна
и сама себе си не виждам

в какво се съдържа тази увереност,
че съществувам
за това, че виждам ръцете си?
за това, че ме отразява огледалото?
или, че другите хора реагират на присъствието ми
... възможно е това да не е истина

и мен да ме няма
и никога да не ме е имало


така както мълчи телефона
така както вечер съм сама
и няма никого
и просто се изгубвам в безкрая
на мислите си
толкова еднакви
така е напълно възможно
да ме няма
и никога да не ме е имало

не се отразявам в очите ти
не се отразявам и в мислите ти
само в нечии други...
но има ли ги изобщо
и всичко е толкова мъничко
всичко е толкова незначително
всичко...
е
на
моменти
и все пак имам нужда някой да ме подсети
че съществувам
но не само
недостатъчно е
искам някой да ме подсети...
че съдържам у себе си
всичко.