Понякога се обичам, понякога се ненавиждам. Самостоятелна или не, животът ми се клати между нечие да или не. Въртя се, седя, копая или се подготвям за старт. Някой път ми е криво, друг път летя. Често си мисля, че имам всичко, в следващия момент съм празна като вафлена фуния. Оглеждам се в различни очи - черни, сини, зелени, кафяви... няма значение какви са, аз съм все една и съща, само техните зеници ме преобръщат. И седи на дъното ми, надеждата за онова очно огледало, в което ще мога да се отпусна и да бъда себе си докрай. До края на краищата! Междувременно луната ме застига и в отражението й се чувствам своя. Насън или наяве ме достигат разни мазни ръце, които искат да се избършат в полата ми, но успявам да избягам и да им тегля по един шут в муцуните. А вечер, когато наднича нощта към чаршафите, само тогава мога да си призная - онова най-ествествено чувство, което цял ден мачкам и тъпча под самодоволната си усмивка и счупеното Его. Наднича чувството и се опитва да ме достигне с малка ръка, да ме погали по косата и да ми каже, че и аз съм човек. Не съм пластмасова кукла с пластмасови устни и с винт вместо сърце. Не съм нито едно от тези отражения в разноцветните очи. Не съм силна и безскрупулна. Аз съм един малък човек, със сърце свито в петата.
