господи, днес беше поредният ден на смачканите ми усмивки, които се разливат из академията. вървя по раковска срещу слънцето и не виждам никой, разминавам се с едни светещи същества, които ме хващат за рамото и ми казват "здравей", а аз не мога да видя лицата им, лъчите ме заслепяват. отговарям им, не зная кой е, но продължавам да се усмихвам на проблесналите усмивките и да вървя.
господи, благодаря ти за начина по който си ме създал именно толкова крехка и толкова силна. именно толкова непоколебима в собствените си усещания. именно такава. вярваща. търсеща. крилата. това, знаеш, безкрайно ми тежи и ме уморява, но от него произлиза и силата. да вярвам. всеки ден, да вдигам очи към небето и да вярвам, че всичко е перфектно. сега, моментът, хората, с които събираш пътеките ми. и тези, с които ме разделяш. преди се съмнявах, господи. и все те обвинявах. сега знам, че планът ти за мен е безупречен. точно толкова сълзи и усмивки, колкото ми се полагат. точно толкова стремежи и копнежи и силата ми да вярвам в дарбите, в моженето, в това, че за мен винаги ще има рамо и ръка и... свят. независимо къде и с кой. независимо от болката, от тинята, от несигурността... накрая винаги изгрява слънце и имам силата да продължа да бъда. неотклонно и всячески, грубо, неразрешимо, непоколебимо... дишам и живея и се боря с чудовищата и малките смърти, които лежат на дъното ми.
