Той имаше най-красивите ръце, най-красивото лице и най-красивото тяло. Артист зад кадъра, криещ се в очите на перспективата и експозицията. Художник рисуващ със светлина. Бяхме от една и съща страна на обектива, влюбихме се, докато съзерцавахме залези и езера в дъната на очите си. Докато настройвахме фокуса, докато се чудехме дали бленда или диафрагма е правилното, докато улавяхме онзи момент, когато светлината е неуловима. Влюбих се като хлапак, побързах да избягам в тази любов, да се гмурна, да й се отдам. Стигнах дъното на общото ни вълнение и скочих от скалата на нетърпението. Прекосих океана в сърцето му, потънах в живописните му ръце. Снимах ги, рисувах ги, давех се в тях и... изведнъж всичко свърши. Спря. Изчерпа се. Секна. Избяга. Не се получи между нас, казват хората. Не се получи... онази дива и немощна страст, която може да имаш с най-големия глупак, който е тъп като тиква и грозен като картоф. Да. Не се получи с този съвършен индивид, не се получи с тази безатмосферна хубост. Не се получи с тази мека душа, с тази тънка чувствителност, с това добро и честно сърце. Не се получаваше. Там. Сред чаршафите. Сред снимките и рисунките. Сред малката стая и хубавата кухня. И с ръцете му не се получи, същите тези ръце, които готвят, прегръщат, творят, вдигат те нависоко и ти подаряват най-красивия фотоапарат на света.
Избягах. Защото съм страхливка, защото се погнусих, защото исках да забравя. Избягах и потънах в най-грозните и груби ръце, които е виждало малкото ми тяло. За да се самонакажа. За това, че не можех да обичам съвършения. Заради това, че оставих кървава следа в сърцето му, сътворих грях, нараних едно същество, което ме гледаше с огромните си очи на еднорог, а устните му казваха, че ме обичат. Не отговорих, не се върнах, не погледнах назад. Забравих адреса му. Изрязах го от живота си като от снимка. Изтрих го, блокирах го, предадох го. Не казах на никого. Не казах на себе си дори. Но никога не го забравих. Никога не спрях да търся лицето му сред тълпата. Никога не забравих странното му име, което остана като жигосано на бузата ми. Този мой грях, това влюбено момче, което стъпках с калните си кецове. И лицето му, което днес срещам на улицата и не мога да вдигна очи от паважа, а страните ми горят от срам. А той ме подминава без дори да ме погледне, но там някъде, отдолу под всичките пластове, там някъде седи онзи белег.
